Звездни дневници
- Автор: Лем Станіслав
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-623-9
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Звездни дневници». Краткое содержание книги:
„Звездни дневници“ на гениалния полски фантаст Станислав Лем представляват цикъл от разкази, които са толкова хомогенни, че често се определят от критиката като роман. Пътешествията на неуморимия Ийон Тихи не са номерирани в никаква последователност, защото, както обяснява авторът чрез своя герой, едни пътешествия се извършват в пространството, други във времето — винаги можеш да се върнеш назад, където още не е имало пътешествие и тогава първото би станало второ. Нито едно от произведенията на Лем не е писано толкова дълго време. Първите пътешествия от „Звездни дневници“ датират от началото на петдесетте години на миналия век, а последното излиза през 1996-а, тоест с интервал от над четиридесет години. През това време в света и на Земята всичко се е променило, единствено авторът на дневниците, неуморимият Ийон Тихи, си е останал същият. Нищо не знаем за неговия семеен живот; ако се отбива вкъщи (на Земята), то е само за да тръгне скоро пак из Вселените, ако има биография, тя е частична, при това чудесен материал за анекдоти. Когато пътешестваме с Тихи, забравяме страха, който може да буди чуждият нам Космос — прочутият космически пътешественик навсякъде се чувства у дома си, нищо не може да го извади от равновесие, а чувството за хумор, увереността в себе си и непобедимият практицизъм побеждават всички препятствия.
След като гласуваха за моето отстраняване от Проекта, Розенбайсер нареди веднага да се явя в дирекцията; заварих го седнал в моето кресло в ролята на и.д. директор. И кого мислите, че видях до него? Разбира се — Гудли, Гещирнер, Астрояни, Старшит и останалите некадърници. Розенбайсер ги бе измъкнал от всички векове, в които ги бях изпратил. На него самия животът във Византия му бе понесъл — в походите срещу персите беше отслабнал и почернял от слънцето; носеше също монети, на които беше изсечен профилът му, златни брошки, пръстени и купчина парцали, тъкмо ги показваше на своята клика, но щом влязох, набута ги в чекмеджето. То не бе пъчене, не бе чудо, едва процеждаше думите през зъби — досущ като някой император! Не можеше да скрие изпълващото го задоволство, когато ми каза, че мога да се върна у дома, ако обещая да изпълня едно поръчение. По-конкретно: след завръщането си трябваше да уговоря онзи Ийон Тихи, който през цялото това време живя в моя дом, да поеме ръководството на ТЕОВИХ.
Моментално разбрах всичко. Едва в този миг си дадох сметка, защо именно мен бяха избрали за пратеник при самия себе си! Нали прогнозата на Хиперпютъра оставаше в сила и нямаше друг човек, по-подходящ за длъжността директор по подобряване на Историята. Постъпката им не беше продиктувана от благородни подбуди, каквито те изобщо нямаха, а от чисти сметки — нали всъщност И. Тихи, който ме убеди да взема участие в това начинание, остана в миналото и живееше у дома.
Разбрах също, че кръгът на времето ще се затвори едва тогава, когато нахлуя — този път аз — в библиотеката и съборя всички книги от рафтовете при спирането на хроноциклета. Ще заваря онзи Тихи в кухнята с тиган в ръка и ще го изненадам с неочакваното си появяване, защото сега аз ще бъда в ролята на пратеник от бъдещето, докато той, живеещият у дома, ще бъде онзи, при когото пратеникът идва. Привидният парадокс на положението е резултат от неизбежната релативност на времето, предизвикана от овладяването на хрономоционната технология. Перфидният план на Хиперпютъра се основаваше на възникването на двоен кръг на времето: един малък кръг в друг по-голям. В малкия кръг се въртяхме в началото с моя двойник, докато най-сетне не се съгласих да замина в бъдещето. Но и след това големият кръг бе останал отворен — затуй тогава не разбрах как той е попаднал в онази толкова отдалечена епоха от бъдещето, от която, според думите му, идваше.
В малкия кръг аз все още бях по-ранният, а той — по-късният Тихи. Едва сега щяхме да си разменим ролите, защото и времената се бяха разместили: сега аз идвах при него от бъдещето като пратеник, а той, вече като по-ранен, трябваше да поеме ръководството на Проекта в свои ръце. Едно само остана неизяснено. Защо тогава, в кухнята, той не ми разкри тази особеност? И това ми стана ясно, когато Розенбайсер ме накара да дам честна дума, че ще запазя гробно мълчание за всичко, което се случи в Проекта.
Ако откажех да пазя тайна, вместо хроноциклет щях да получа пенсия и сбогом, заминаване! Какво ми оставаше да направя? Сигурни бяха мошениците му с мошеници, че няма да откажа. Бих отказал, ако кандидатът за моето място беше всеки друг човек, но как можех да нямам доверие в себе си като свой собствен приемник? А те бяха взели предвид именно тази евентуалност при съставянето на коварния си план.
Без почести, без тържественост, без нито една добра дума на благодарност, без прощална церемония, сред гробното мълчание на неотдавнашните си сътрудници, които от сутрин до вечер ми пееха хвалебствени химни и се надпреварваха да се възторгват от моите умствени хоризонти — отидох в стартовата зала. От низка злоба бившите ми подчинени ми бяха дали най-разбричкания хроноциклет, с който разполагаха. Знаех с абсолютна сигурност защо няма да спра, както трябва, и защо ще съборя всички книги от рафтовете! Но не обърнах внимание и на това последно оскърбление. Макар че хроноциклетът друсаше ужасно на границата между вековете, при така наречените „секуларни преходи“, защото амортисьорите му не бяха в ред, напуснах XXVII век без гняв и огорчение, мислейки си само как ще потръгне работата на моя приемник по Телехронното оптимизиране на всеобщата история.
Двайсет и първо пътешествие
Когато след завръщането си от XXVII век изпратих Ийон Тихи при Розенбайсер, за да заеме освободеното от мен място в ТЕОВИХ, нещо, което той направи с огромно неудоволствие, и то след цяла седмица преследване и разправии в малкото колело на времето, се изправих пред сериозна дилема.