Нишката на покварата

— Благоден, Заелис — рече някогашната Престолонаследничка, без да надига глава от книгата. Виждаха се за първи път днес — момичето бе излязло от къщата, преди той да се събуди.

Настойникът й седна до нея, протягайки напред ранения си крак. Когато се налагаше, можеше да сяда с кръстосани крака, ала коляното го наболяваше. Тя го изгледа през рамо, присвивайки очи заради ослепителните слънчеви лъчи, и зачака той да заговори.

Белобрадият мъж въздъхна. Общуването с нея не беше никак лесно.

— Как се чувстваш? — попита.

— Чудесно — отвърна момичето. — А ти?

— Лусия, трябва да използваш по-официален тон — намръщи се настойникът й. Речта й се превръщаше в хибрид между момичешкото и женското говорене, което бе нещо нормално за възрастта й; диалектът й обаче, който бе пропит с най-различни влияния от езика на жителите на Лоното, не изглеждаше подходящ за едно дете на Кръвна Императрица.

— Мога да се изразявам доста по-изтънчено, Заелис — рече Лусия, — ала предпочитам да го правя само когато се налага. — Тонът й беше самоуверен и тайнствен — досущ като този на Кайлин.

Заелис изостави темата. Изведнъж му се прииска изобщо да не я беше подхващал.

— Виждам, че отново общуваш с дивите обитатели на долината — каза, сочейки към черното лисиче, което ги наблюдаваше с ококорени очички.

— Те сами идват при мен — независимо дали им говоря, или не.

— Означава ли това, че вече си се възстановила от инцидента с речните духове? — попита възрастният мъж, разсеяно потривайки с юмрук късо подстриганата си брада.

— Веднъж вече ти казах. Да.

Заелис се загледа в далечния край на долината, докато се чудеше как да формулира следващото си изречение; Лусия обаче го изпревари.

— Искаш да се опитам отново — каза тя.

Настойникът й завъртя глава към нея и кимна; на лицето му бе изписано мрачно изражение. Нямаше смисъл да увърта — момичето бе твърде проницателно.

— От това няма да има никаква полза — добави. — Каквото се е случило по реката, отдавна вече е забравено… поне от духовете, с които мога да установя контакт.

— Зная това — рече Заелис, макар и да не беше съвсем сигурен, докато някогашната Престолонаследничка не му го каза. — Но нещо се е случило там, Лусия. Изпратих шпиони да проучат случая след онова, което стана с теб. Жителите на речните градове говорят само за това.

Момичето го изгледа съсредоточено с проницателните си сини очи, а мълчанието й го накара да продължи.

— Някакъв шлеп е бил унищожен по Керин — каза настойникът й, размърдвайки се нервно. — Най-вероятно е пренасял експлозиви, които са се възпламенили и са го взривили на парчета. Били са открити… — той се поколеба, чудейки се дали трябваше да й казва това — били са открити късове от телата на хората, които са били на шлепа. Както и части от някакви други същества. Плавателният съд е пренасял и други неща, когато е експлодирал, и те не са били с човешки произход.