Възходът на номер Девет
- Автор: Лор Питтакус
- Серия: Заветите на Лориен #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Томова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Възходът на номер Девет». Краткое содержание книги:
Двете със Сара се споглеждаме. Чуждоземен приятел? За кого говори тази? Дали пък Джон не беше срещнал някой гард?
— С какви неща ще ви помогнат могадорианците? — питам аз.
— Ами като за начало — казва тя и посочва към оръдието на могадорианците — получаваме тези. Стотици хиляди чуждоземни оръжия с възможности, които не могат да се създадат тук на Земята и каквито никой от враговете ни не притежава. С тяхната технология Пентагонът ще бъде на светлинни години пред всяка друга армия в света. Ще станем непобедими. — Отвратена съм и не го прикривам. — Освен това Сетракус Ра ни достави иридиум, химически елемент, който се среща изключително рядко на Земята. С него постигнахме научни открития, които ще ни донесат милиарди долара. Също така правителството на Съединените щати проявява интерес към информация за други планети с живот на тях и могадорианците предоставиха такава. — След като приключва с изявлението си, тя скръства ръце върху гърдите си и се поклаща на пети.
— А казаха ли ви какво правят, след като намерят такива планети? Унищожават ги — изкрещявам в лицето ѝ. — Този път сте избрали грешната страна. Ние с приятелите ми се опитваме да ги спрем.
— Достатъчно. Сетракус Ра иска да те види. Оттук. Веднага. — Жената се отдръпва, за да мина.
Сигурна съм, че мога да се справя с жената и войниците. Но това само ще забави онова, което желая — да победя Сетракус Ра.
— Колкото и да се изкушавам да ти видя сметката точно сега, ще те оставя на номер Четири и чудатия му приятел — изричам с презрение аз. — Щом Ра настоява, да вървим.
— Шест! — подвиква след мен Сара. — Моля те, пази се!
Тръгвам надолу по коридора, обградена от враговете си. Минаваме през няколко коридора, през няколко врати и след минути ме въвеждат в огромно помещение. Толкова е голямо, че в него могат да се поберат танкове. Също така е достатъчно голямо за епическа битка.
Зад мен вратата се затръшва и я заключват. Става толкова тъмно, че едва виждам на метър пред мен. Запътвам се натам, където по мои сметки е центърът. Пътьом проверявам телекинезата си, като се издигам над пода. Болката, която изпитвах преди, вече я няма. Когато решавам, че съм достигнала средата на помещението, затварям очи и опипвам със съзнанието си въздуха около мен. Усещам, че в стаята тихо влизат около две дузини живи същества. Разочарована съм. Исках битката да бъде между двама ни.
Отварям очи. Почти са привикнали към тъмнината. Иска ми се да притежавах завета на Марина и да виждам в тъмното, но засега и това ми е достатъчно. Около задната стена са се наредили могадориански войници. Носят рунтави, тъмни пелерини и черни ботуши и размахват мечовете си покрай телата си. По-едри са от повечето могадорианци, с които съм се била досега, но съм уверена, че мога да убия с лекота и тези. Зад мен се отваря друга врата и оттам влиза нова дузина войници.
— Ей! Какво е това? Сетракус Ра! — извиквам към тавана и се завъртам, така че могадорианците да ме видят и да са наясно, че нямат насреща си някой разтреперан от страх човек. — Мислех, че искаш да се биеш с мен!
В дъното на помещението част от стената експлодира и се появява могадорианският водач. На уродливия му врат се полюляват трите лориенски медальона. Смятам да му взема и трите. Сетракус Ра разперва ръце и се провиква:
— Първо ще трябва да го заслужиш!
Предполагам, че това е командата за атака, защото войниците надават боен вик и се втурват към мен. Започвам отдясно и ги подхващам един по един.
Глава 27
Вятър, горещ пясък и изгаряща жега, ведно с пулсираща болка в главата, ме посрещат в следващата ни точка на телепортиране. Опитвам се да закрия очи от заслепяващото слънце, докато лежа по гръб и се съвземам. Добре дошли в Ню Мексико.
— Ох — простенва Осем, но в гласа му се прокрадва задоволство. — Е, успяхме.
Усмихвам се, но продължавам да лежа неподвижно, изчаквам болката в главата ми да се поуталожи, преди да се размърдам.
— Елла? — провиквам се.
— Тук съм, Марина — вика тя в отговор. — Я виж къде сме! Ню Мексико!
— Най-после. Опита ли отново да се свържеш с Шест?
— Да, но засега нищо.
Бавно се изправям. Осем се е подпрял на ръце и колене в подножието на дюната и се опитва да се изправи. Изглежда, този път телепортирането му се е отразило по-зле, отколкото последните няколко пъти. Елла е сложила ръка на врата му. Наблизо лежат двата сандъка. Завъртам се на триста и шейсет градуса и навсякъде около мен, докъдето ми стига погледът, се вижда само пясък. И тук-там по някой кактус.