Укротяването на кралицата
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #11
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Укротяването на кралицата». Краткое содержание книги:
— Бог да ги пази заради Англия — казвам. — Бог да пази всички, които са в опасност в морето.
— Бог да пази корабите ми! — изревава той. — Имате ли някаква представа колко много ми струваше да построя и да осигуря екипаж и въоръжение за един кораб? А после Том бива осенен от някоя от блестящите си идеи и хвърля флота в безнадеждно рисковано нападение! Като едновременно с това се удавя.
— Удавил ли се е? Значи флотът е изгубен?
Гласът ми е овладян, но чувствам как слепоочията ми пулсират от болка.
— Не, не, ваше величество, все още не е толкова зле. Нямаме сигурни новини — Дени пристъпва напред и се обръща към краля. — Знаем, че има буря и че някои кораби са изчезнали, сред тях и корабът на адмирала, но нямаме други вести освен тези. Може всичко да е наред.
— Как може да е наред, когато потъват като камъни? — крясва Хенри.
Всички мълчим. Никой не може да повлияе по никакъв начин на краля, когато е толкова разярен, и никой не се осмелява да опита. Ръцете ми треперят, но Дени също трепери. Помислям си: нима не бих разбрала, ако е мъртъв? Нима нямаше просто да го знам — ако се носеше, повлечен от прилива, с тъмната си коса, развяваща се от двете страни на бялото му лице, докато ботушите му бавно се пълнят с вода и го теглят надолу към морското дъно? Нима Бог няма да е достатъчно милостив, за да не допусне една грешница като мен и един грешник като Том да се разделят без поне една дума на обич?
— Значи корабът на адмирала е изгубен? — питам тихо Дени, докато доктор Бътс пристъпва напред с отвара в малка чаша. Безмълвно я слага в ръката на краля, която е свита върху ръкохватката на стола му, и ние безмълвно гледаме как Хенри я пресушава на една огромна глътка. След няколко мига мълчание виждаме как хватката му върху стола се отпуска, ужасното намръщено изражение се изглажда от челото му. Той изпуска тежка, шумна въздишка.
— Предполагам, че вие нямате вина — казва ми неохотно.
Успявам да се усмихна.
— Мисля, че не — казвам.
Той потърква влажното си лице в ръката ми като болно куче, което си проси милувка. Навеждам се и го целувам по бузата. Той слага длан върху силно пристегнатия ми гръб и, без да го видят придворните, я плъзва надолу, за да ме стисне за задника и отбелязва:
— Разстроена сте.
— Заради вас — казвам твърдо. — Разбира се.
— Добре тогава, вървете на вечеря и се върнете при мен, когато сте в по-спокойно състояние на духа. Върнете се при мен, след като вечеряте.
Правя реверанс и тръгвам към вратата. Антъни Дени, вече сър Антъни Дени след полученото в Булон рицарско звание, излиза навън с мен.
— Много мъже ли са загинали? — питам го тихо.
— Корабите се разпръснали след отплаването, а после трябвало да бягат, за да избегнат буря, но нищо повече не ни е известно — казва той. — Всичко е в Божиите ръце.
— Корабът на адмирала?
— Не знаем. Дай Боже скоро да получим вести и кралят да не се разстройва повече.
Разбира се, за сър Антъни това е най-важното. Животът на моряците, блестящият кураж на Томас нямат голямо значение — за него, за всички ни — в сравнение с настроението на краля. Свеждам глава.
— Амин.
Моля се за него; това е единственото, което мога да направя. Моля се за безопасността му и слушам как кралят се оплаква от провала му, от глупостта му, от неговото безразсъдство, докато аз се моля да е жив, да е преживял бурята, моля се да оглежда хоризонта някъде из Тясното море, търсейки пролука в тъмните облаци и да следи свитите платна за отслабване на ураганния вятър.
После получаваме новини от Портсмут, че корабите от флотилията са успели да се доберат до пристанището, един по един, с разкъсани платна и съборени мачти, и че някои съдове все още липсват. Корабът на адмирала пристига със счупена главна мачта, но Томас стои изправен, загърнат в наметалото си, на кърмата. Томас се завърна, Томас е невредим. В двора цари радост, че е жив — брат му Едуард хуква към параклиса да падне на колене, за да благодари на Бог, задето е пощадил най-прекрасния му роднина, но кралят не я споделя и никой не се осмелява да я изрази гласно пред него. Тъкмо обратното, той повтаря оплакванията си, че Томас е глупак, безстрашен глупак, и че не е оправдал доверието на краля и не се е представил добре на поста си. Кралят мърмори, че това вероятно е държавна измяна, че е престъпление, което подлежи на съд, че човек, който се отнася така безразсъдно с богатствата и войската на краля, е толкова лош, колкото и един предател, по-лош от предател. Че след като Бог не го е удавил, на краля се пада да го обезглави.