Укротяването на кралицата

— В сезона на бурите — чувам да се оплаква с тътнещия си глас старият херцог на Норфолк, Томас Хауард. — Лудост беше да излезе в морето! Защо не пожела да изчака пролетта, както постъпваме винаги? Типично за един Сиймор — да си помисли, че може да надбяга есенния вятър.

— Трябва да защитим крайбрежието срещу французите — намесва се Джон Дъдли. — А французите няма да чакат ясно време. Той не можеше да рискува да остави флотилията ни в пристанището. А ако бяха нападнали? Той пише, че техните баркаси могат да обстрелват от разстояние, могат да минават сред закотвени кораби със или без вятър. Корабите са снабдени с оръдия, екипажът им ги управлява с весла и могат да воюват през всеки годишен сезон във всякакви води. Трябвало е да ги унищожи, преди да нахлуят.

Чувам дрезгавата, раздираща кашлица на краля и звучното му храчене и плюене.

— Всички ми се струвате удовлетворени от поведението му — казва неохотно.

Чувам рязкото възражение на Хенри Хауард.

— Всички с изключение на семейство Хауард и техните поддръжници — казва кралят мрачно. — Както обикновено.

— Със сигурност не е имало умишлен опит флотът да бъде изложен на риск — изтъква някой.

— Е, аз не съм удовлетворен — казва Стивън Гардинър. — Явно е проявил безразсъдство. Ясно е, че следва да бъде наказан.

— Лесно е да го кажете, както си седите край топлото огнище — промърморва Едуард.

Задържам дъха си. Популярността на Томас в двора работи в негова полза, а освен това всички съзнават, че той рискува живота си по море, докато те си седят тук със сухи крака.

— Може да запази поста си — решава Хенри. — Постарайте се да разбере, че съм изключително недоволен. Трябва да дойде и да ми докладва лично.

Чувам стърженето на стола му и шумоленето на посипаните по пода ароматни билки, когато се изправя с усилие, а членовете на Тайния съвет скачат на крака и двама от тях отиват да му помогнат. Веднага тръгвам на пръсти, стъпвайки безшумно с кожените си пантофи, отдалечавам се от вратата, минавам през вътрешната част на личния кабинет, и се готвя да изтичам през спалнята на краля, когато застивам във внезапен ужас.

В стаята има някой. Виждам безмълвна фигура, седнала на пейката в прозоречната ниша, със сгънати и вдигнати към брадичката колене, вече огряна от слънчева светлина, докато преди е била скрита в сянка. Шпионин, безмълвен шпионин, застинал като статуя, който ме наблюдава. Това е Уил Сомърс, шутът на краля. Сигурно ме е видял да се вмъквам вътре, сигурно ме е забелязал как подслушвам на вратата, а сега ме вижда да бързам обратно към собствените си покои, виновна съпруга, преминаваща на пръсти през спалнята на своя съпруг.

Той вдига тъмните си очи и вижда неприкритата вина на лицето ми.

— Уил…

Той разиграва преувеличено, комично стряскане, сякаш ме е видял за пръв път, силна, внезапна шутовска изненада, която го кара да изскочи от мястото си и да се търкулне на пода. Ако не бях толкова уплашена, щях да се изсмея на глас.

— Уил… — прошепвам настойчиво. — Не се дръж като шут сега.

— Това вие ли сте? Помислих ви за призрак — възкликва той тихо. — Призрак на кралица.