Укротяването на кралицата

Принудени от дъждовните дни да се задържим вътре, ние с дамите ми продължаваме с ученето и изследванията си, четем текстове от Библията и ги превеждаме, както за да упражняваме латинския си, така и като повод за задълбочени обсъждания на значенията на думите. Забелязвам, че съм започнала все по-ясно и по-ясно да усещам звучната красота на Библията, музиката на езика, ритъма на пунктуацията. Поставям си задачата да се опитам да пиша на по-добър английски, така че красотата на превода ми да съответства на важността на думите. Преди да напиша някое изречение, се вслушвам как то звучи в ума ми, и едва след това го изписвам на листа. Започвам да мисля, че думите могат да имат съвършено звучене, също както може да е съвършена една музикална фраза, че в прозата има ритъм, точно какъвто има и в поезията. Осъзнавам, че съм се заела с чиракуване в писането и четенето, и че сама съм едновременно учител и ученик. И осъзнавам, че обичам тази работа.

Погълнати сме от заниманията си една сутрин, когато на тясната врата, водеща надолу по каменно стълбище към двора на конюшните, се почуква леко. Придворната ми дама подава глава в стаята.

— Проповедникът е тук — съобщава тя тихо.

Чакала е на една от многобройните порти, за да го доведе направо в покоите ми. Не че им е наредено да идват тайно — самият крал знае, че приемам проповедници от собствения му параклис, от катедралата „Сейнт Пол“, и от другите църкви. Но не виждам защо дворът като цяло — онези, които не посещават нашите проповеди и четения, други, които критикуват проявявания от мен интерес — би трябвало да е наясно какво изучаваме и с кого се срещаме. Ако искат да научат нещо, могат да идват да седят при нас. Ако искат да знаят нещо просто заради клюките, могат да минат и без него. Нямам нужда лорд-канцлерът да вири високомерно към мен дългия си нос, или слугите му да подхвърлят шепнешком имената на сериозните благочестиви мъже, които идват да говорят с мен и дамите ми, сякаш се срещаме с ухажори. Не ми е нужно хората на Стивън Гардинър да си водят списък с имената на всички, които идват да говорят с мен, а после да изпращат служителите му да ги проследяват до домовете им и да разпитват съседите им.

— Има нещо странно, ваше величество — казва придворната дама предпазливо.

Вдигам поглед.

— Какво е странното?

— Личността, която твърди, че е вашият проповедник, е жена, ваше величество. Не бях сигурна дали това ще ви смути?

Чувствам как в мен се надига кикот, и не смея да погледна Нан.

— Защо би ме смутило, госпожице Мери?

Момичето свива рамене.

— Не знаех, че една почтена жена може да проповядва, ваше величество. Мислех, че една добра жена трябва да мълчи. Така ми казваше винаги баща ми.

— Баща ви е мислил без съмнение, че казва истината — отбелязвам внимателно, давайки си сметка за блесналите очи и прикритата усмивка на Нан. — Но ние знаем, че Божието Слово идва както при мъжете, така и при жените и затова мъжете и жените могат поравно да говорят за него.