Ти, който не си за мен
- Автор: Поттер Александра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Ти, който не си за мен». Краткое содержание книги:
Онова, което не й споменах, бе коментарът на Нейт за моя целулит, който оттогава насам буквално изгаря мозъка ми. „Как смее той да твърди, че имам целулит?!“ — бях повтаряла пред Робин на всеки десет минути, а като добра приятелка тя послушно бе повтаряла: „Как смее, наистина?! Че какво им е на бедрата ти? Нищо им няма!“ И така си е. Защото аз съм истинска жена, а не някакво изкуствено, клечесто, насекомоподобно същество, което не яде и само ходи по гимнастики. Освен това всяка жена си има целулит. Ами да! Даже Кейт Мос! Нали го видях на снимката в онова списание!
Окей, може и да е било игра на светлината, но съм убедена, че го видях!
А после, след тази жлъчна реч в стил „Долу Нейт, да живее целулита!“, аз бях започнала да крача из дневната по боксерки, размахвайки дистанционното като знаме, след което се бях запътила към банята, за да разгледам дупето си в голямото огледало под лампата. И бях направила зашеметяващо откритие.
Някой беше откраднал дупето ми! И не само това, ами го беше заменил с каша с кожена торбичка! Нямам представа кога и как беше станало това, но знаех едно — исках си дупето обратно!
Поради което сега се намирам в „Равновесие“ — супермодерна фитнес зала в центъра на Манхатън, цялата в червени тухлички и плазмени телевизори, и всеки момент ще получа инфаркт. И не само от физическото натоварване. Имам чувството, че съм попаднала в някаква паралелна вселена. Вселена, в която всички носят дизайнерски трика от ликра, перчат се с перфектни, стегнати тела и повече мускули и от културисти. Помпат си или бягат със слушалки на главите, с хавлии, преметнати през вратовете си, размахали конски опашки и греещи от здраве и жизненост. Сякаш съм се приземила на Планетата на красотата.
А междувременно аз съм облечена със стари шорти и тениска, пуфтя като парен локомотив, а лицето ми е грейнало като домат.
— Какво? — реве Робин по начина, по който го правят хората, когато имат слушалки на ушите и си мислят, че говорят нормално, обаче звучат като пияниците, които се изсипват от нощните клубове всяка събота вечер.
— О, нищо! Просто мислех на глас.
Тя сбърчва объркано чело и измъква една от слушалките си. Слуша преносим сиди плейър. Не мисля, че от 1995 година насам съм виждала такъв. Освен това е облечена в ръчно боядисани дрехи индийски тип. В сравнение с нея аз се чувствам определено модерна, което говори много.
— Извинявай, но въобще не бях тук — провиква се тя и мята опашката си нагоре. Косата й е вързана на върха на главата й, а къдриците й се разливат по тила й като фиброоптични кабели.
— Какво слушаш? — изгрухтявам. Намирам се на нещо, наречено крос-тренажор, което има огромен контролен панел с проблясващи светлинки и циферблати. Прилича малко на кабина на самолет. Не че някога съм виждала такава, но съм сигурна, че прилича на това. „Е, може би не чак толкова сложна“ — казвам си с надежда и не малка доза страх.
След няколко фалстарта успях да я наглася на нещо, наречено „интервал“, защото бях привлечена от вида на диаграмата — високи линийки с множество ниски линийки между тях. Именно ниските линийки наклониха везните в полза на тази опция. Стори ми се лесно. В крайна сметка нали „интервал“ е синоним на „почивка“?
„Да, ама не, Луси! — мръщя се десет минути по-късно аз. — В случая очевидно е синоним на «мъчение».“
— Слушам един удивителен диск! — възкликва Робин с блеснали очи.
— Да не би да е новият на „Блек Айд Пийс“?
— „Блек Айд Пийс“ ли? — поглежда ме объркано тя. — Не, става въпрос за чудеса и как те могат да ти покажат пътя към постигането на вътрешния мир и просветлението. Адски интересно! Искаш ли да чуеш и ти? Можем да си поделим слушалките. Мисля, че са доста дългички… — И започва да ги развива.
— О, не, няма нужда — побързвам да откажа.
— Сигурна ли си? Има една много готина част за това как трябва да промениш възприятието си за света, като си представиш, че си дърво, а ръцете ти са клони… — И за да онагледи думите си, тя размахва дългите си, костеливи ръце, натежали от сребърни гривни, и ги вдига нагоре. — Протягаш клоните си към небето, достигаш облаците, а после още по-високо и докосваш цялата Вселена…
— Как мина срещата с Даниел снощи? — прекъсвам я аз, преди да ми е разказала цялото съдържание на диска. Което тя със сигурност щеше да направи, ако я бях оставила. — Когато се прибрах, още не се беше върнала.