Войните ги започват неудачниците [bg]

Малко по-късно, когато вече седяха в креслата един срещу друг, Алик запали дълга черна цигара и се усмихна:

— Фотографиите, които направихме сега, нямат художествена стойност. Това е просто проба.

— Разбирам, — тихо каза Марина.

— Исках да видя как се държиш пред камера. Разстрои ли се?

— Не.

— Очите ти са тъжни.

— Не е заради това.

Фотографът тръсна пепелта от цигарата и внимателно погледна момичето:

— Какво се е случило?

— Нищо.

— Няма да настоявам, но все пак трябва да знам нещо за теб. Родителите ти знаят ли къде си? — Марина мълчеше. — Значи, не.

Той допуши цигарата, смачка я в пепелника, и тихо попита:

— Баща ти много ли пие?

— Втори баща. Да, пие. Жал ми е за мама, но ще и се обадя, ще и кажа къде съм.

— Разбира се. — Алик се протегна. — Къде си отседнала?

— Не съм мислила за това.

— Имаш ли познати в Москва? Или роднини?

— Не.

— Добре, ще измислим нещо. — Фотографът стана. — Сега ще донеса кафе, неудобно е, предложих на момичето кафе и забравих, като последния чеп.

Марина се усмихна. Докато Алик действаше в кухнята, тя оправи дрехите си и окончателно се успокои. Сега дебеличкия Алик почти и харесваше. Очичките му наистина бяха мазни, но това явно беше професионално. И останалите не чак толкова много фотографи, които беше виждала, имаха същите лепкави очи. Събличащи.

Добре, каза си Марина, това е просто още една крачка.

Тя отново намери фотографията на блондинката на стената. И аз ще отида в Париж. Ще пробия.

— Пий по-бързо — докато е топло. — Алик неочаквано излезе от кухнята, и я стресна.

Той внимателно остави на масичката поднос с две чаши кафе и чинийка със сандвичи:

— Яж.

— Благодаря. — Марина се върна в креслото. — А как я забелязаха?

— Кого? — Фотографът учудено вдигна вежди. — А, нея… Това е дълга история. Яж сандвичите, може би за последен път ядеш за удоволствие.

Кафето беше много силно.

— Защо?

— Фигурата, Маринка, фигурата. Това е твоят капитал.

— Да не би нещо да не ми е наред? — неочаквано кокетно произнесе момичето.

— Точно обратното. — Малките очички бързо пробягаха по тялото и. — Но трябва да е винаги така, докато си в нашия бизнес.

— Вече в бизнеса ли съм?

— Разбира се, но засега с единия крак.

— С кой от двата? — Марина се засмя и протегна стройните си крака.

Главата и шумеше. Вчера тя, самотна, малка, избягала от дома си провинциалистка, плачеше в задимения край на вагона, гледайки как влакът я носи в неизвестността, а той, както се оказа, я носеше към мечтите и. Марина искаше да се смее.