Войните ги започват неудачниците [bg]

Беше и все едно. Не усещаше нищо. В тъмнината наоколо не усещаше вече дишане, не чуваше въздишки и шепоти. Някога, много отдавна, бяха четири или пет, вече не си спомняше. Понякога тихо си говореха, опитваха се да се подкрепят в кошмарната, миришеща на жасмин тъмнина, и чакаха да се появи Той. Не знаеха кой е Той, само се досещаха и безумно се страхуваха от това.

Всички те бяха чували за Вивисектора.

Сега беше останала само тя, и й беше все едно. Свита на кълбо, седеше до мраморната колона и тъпо гледаше тънките вериги около китките си. Дължината им позволяваше да седи на пода и даже да направи една-две крачки около колоната и да раздвижи схванатите си мускули. Вериги имаше и на краката и. Много отдавна, когато я доведоха в тази ужасна тъмна стая, тя се опита да се освободи от веригите. Като луда триеше неподатливия метал, нарушавайки тишината с яростни, стържещи звуци, но всичко беше напразно — въпреки, че изглеждаха крехки, веригите бяха много здрави.

Светлина. Някой слизаше по витата стълба, носейки лампа.

Тя вдигна глава, присвивайки очи под заплетената коса срещу ярките, пронизващо ярки лъчи, и промълви нещо.

— Здравей, мила, здравей, — тихо каза Той. — Само ти ми остана.

Мекият ласкав глас събуди мозъка и, напомни и нещо важно и много страшно. Той винаги слизаше по стълбата, носеше със себе си светлина, а след това се разнасяха виковете. Страшни, умопомрачителни викове. Беше дошъл нейният ред.

— От какво се изплаши, мила?

Тя усети как се опъват веригите и се надигна. Веригите дърпаха ръцете и краката настрани и разпъваха младата жена върху студената мраморна колона. Тя искаше да закрещи, но пресъхналите устни не се подчиняваха, и от тях излезе само хриптене.

— Пийни, мила, пийни.

Тя жадно се впи в поднесената чаша и ледената изворна вода изгори устните и, потече по гърдите и брадичката и донесе блажено облекчение.