Хари Потър и огненият бокал

Той седна и Хари видя как Каркаров тутакси се наведе към него и го заговори.

Както винаги, чиниите пред тях се напълниха с гозби. Този път домашните духчета в кухнята бяха надминали себе си. През живота си Хари не бе виждал толкова много на брой и все различни блюда, включително някои определено чуждоземски.

— Какво ли е това? — попита Рон и посочи дълбок супник с нещо като рибена чорба, поставен до чинията с наденица.

— Буйабес — супа от морски деликатеси с много подправки — отвърна Хърмаяни.

— Виж ти! — учуди се Рон.

— Да, френска — обясни Хърмаяни. — Опитах я през лятната ваканция миналата година. Много вкусна беше.

— Вярвам ти — рече Рон и си напълни чинията с наденица.

Макар че в Голямата зала имаше едва двайсетина ученици повече от обикновено, тя изглеждаше по-препълнена от всякога. Цветните униформи на новодошлите се открояваха на фона на черните мантии на възпитаниците на „Хогуортс“. Под вече свалените тежки кожи гостите от „Дурмщранг“ бяха облечени в кървавочервени мантии.

Двайсетина минути след началото на пиршеството Хагрид плахо се промъкна в залата през една врата зад Височайшата маса. Той зае стола си в самия й край и помаха на Хари, Рон и Хърмаяни с бинтована ръка.

— Как са раконогите огнемети, Хагрид? — провикна се Хари.

— Отлично — бодро отвърна Хагрид.

— Не се и съмнявам — тихо рече Рон. — Май вече са открили любимата си храна — пръстите на Хагрид.

Тогава един глас попита:

— Паррдонн, желаете ли буйабес?

Беше онази ученичка от „Бобатон“, която се бе изсмяла по време на речта на Дъмбълдор. Тя най-сетне бе свалила шала от главата си. Дълга сребристоруса коса падаше тежко до кръста й. Очите й бяха големи и сини, а зъбите — бели и равни.

Рон се изчерви. Той я зяпна, опита се да каже нещо, но се чу само глухо гъргорене.

— Не, вземете — отвърна Хари и побутна супника към момичето.

— Вие прриключихте ли?

— Да — изгубил ума и дума рече Рон. — Много е вкусно.

Тя взе супника и внимателно го отнесе на масата на „Рейвънклоу“. Рон още се пулеше след нея, сякаш за пръв път виждаше момиче. Чак когато Хари се разсмя, той се съвзе.

— Тя е вийла! — с пресипнал глас промълви Рон.

— Как не! — язвително се изсмя Хърмаяни. — Само ти я зяпаш така глупаво!

Но не беше съвсем права. Много момчета извръщаха глави след французойката, докато тя прекосяваше залата, а някои от тях онемяха също като Рон.

— Казвам ти, това не е обикновено момиче! — възкликна Рон и се наведе настрани да не я изпуска от поглед. — В „Хогуортс“ момичетата не стават такива вълшебници!

— Напротив, стават… — отвърна Хари, без да се замисля. По случайност през няколко стола от момичето със сребристата коса седеше Чо Чан.

— Когато отново прогледнете — рязко ги прекъсна Хърмаяни, — обърнете внимание кой влезе току-що.