Колието на кралицата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Мария Антоанета #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Делибашева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Колието на кралицата». Краткое содержание книги:
— Не мърдайте или ще сте пронизан! Парите!
— Дай ми я.
— Ах, подлец! Ах, презряна твар! Вие просите, вие ме изнудвате, за да се възползвате от лошото ми поведение! Ах! И това се нарича мъж! Винаги съм ви презирала, всички ви съм презирала, чувате ли? И който дава, и който получава! Всички!
— Този, който дава — продължи важно Бозир, — може да дава, той е щастлив. Аз също съм ви дал нещо, Никол.
— Не искам да ме наричате Никол.
— Пардон, Олива! Та казах значи, аз ви давах, когато можех.
— Малка щедрост! Сребърни обици, шест луидора, две копринени рокли, три бродирани носни кърпички…
— Това е много за един войник.
— Млъкнете! Обиците ги бяхте откраднали от някого, за да ми ги поднесете, луидорите бяхте получили на заем и никога не ги върнахте, копринените рокли…
— Олива! Олива!
— Върнете ми парите, моите пари!
— Какво искате в замяна?
— Два пъти повече.
— Е, добре, съгласен! — рече нехранимайкото. — Ще отида да поиграя комар на улица „Бюси“, ще ти донеса не двойно, а петорно повече.
Той направи две крачки към вратата. Тя го хвана за пеша на прекалено износената дреха.
— Хайде де! Дрехата ми е скъсана! — рече той.
— Толкова по-добре, ще си имате нова!
— Шест луидора! Олива, шест луидора, щастие е, че на улица „Бюси“ банкерите и играчите на бакара42 не са претенциозни по отношение на тоалета.
Олива спокойно хвана и другия пеш на дрехата му и го смъкна. Бозир се вбеси.
— Да изпукат всички дяволи! — изрева. — Ето на, безсрамницата ме съблича. Аз вече не мога да изляза оттук.
— Напротив, ще излезете, и то веднага.
— Би било забавно — без дрехи.
Олива взе от джоба си останалото злато, около четиридесет луидора, и ги заподхвърля в събраните си шепи. Бозир трябва да беше подлудял, коленичи отново и каза:
— Нареждай! Нареждай!
— Ще изтичате до Капуцин-Мажик на улица „Сена“, там продават домина за балове с маски.
— И после?
— Ще ми купите един комплект маска и подходящи чорапи.
— Добре.
— За вас черна, за мен — бяла, от сатен.
— Да.
— И ви давам само двайсет минути за тази работа.
— Ще ходим на бал?
— На бал!
— И ще ме отведете да вечерям на булеварда?
— Разбира се, но при едно условие.
— Какво?
— Ако сте покорен.
— Бягам тогава.
— Какво, още ли не сте тръгнали?
— Ами разходите…
— Имате двадесет и пет луидора.
— Какво? Имам двадесет и пет луидора? Откъде го измислихте пък това?
— Ами тези, дето ги събрахте?
— Но Олива, вие ми ги дадохте.
— Не казвам, че няма да ги имате, но ако ви ги дам сега, няма да се върнете. Хайде, тръгвайте и бързо се връщайте!
— По дяволите, тя е права. Такова ми беше намерението, да не се връщам — каза малко объркан безделникът.
— Двадесет и пет минути, чувате ли ме? — извика тя.
— Слушам!
Именно в този момент слугата, настанил се в нишата, разположена срещу прозорците, видя, че единият от двамата събеседници изчезна.
Това беше господин Бозир, който излезе със сако без пешове, зад него шпагата му се олюляваше безсрамно дръзко, а пък ризата му се издуваше под сакото както по времето на Луи XIII.
Докато нехранимайкото навлизаше в улица „Сена“, Олива написа набързо върху лист хартия следното, което накратко описваше целия този епизод:
Мирът е подписан, подялбата е направена, балът се приема. В два часа ще бъда в операта. Ще бъда с бяло домино, а върху лявото рамо — панделка от синя коприна.
Олива нави хартията на парче от фаянсово гърне, подаде глава през прозореца и изхвърли бележката на улицата. Прислужникът връхлетя върху плячката си, прибра я и избяга.
Почти сигурно беше, че на господин Бозир му оставаха не повече от тридесет минути за завръщане, следван от две момчета шивачи, които носеха две изискани домина, каквито изработваха в Капуцин-Мажик, при добрия майстор, доставчик на Нейно величество кралицата и на почетните дами; и това — срещу осемнадесет луидора.
23.
Малката къща
Оставихме госпожа Дьо ла Мот на вратата на големия дом, проследяваща с поглед колата на кралицата, която бързо бе изчезнала от погледа й. Когато силуетът й престана да се вижда, когато шумът стана съвсем неясен, Жана от своя страна се качи в затворената си кола и се върна у дома си, за да вземе домино и една маска и в същото време да види дали не се е случило нещо ново в дома й.
Госпожа Дьо ла Мот си бе обещала за тази блажена нощ освобождаване от всички преживени през деня вълнения. Тя бе решила веднъж, като силна жена, каквато беше, да се престори на момък — казано грубо, но изразително — и да отиде съвсем сама да вкуси от удоволствията на неизвестното. Но една пречка я очакваше на първата стъпка, която правеше по този път, толкова съблазнителен за живото и дълго време потискано въображение. Наистина при портиера я чакаше прошарен мъж.
42
Бакара — игра на карти, в която един е банката, а останалите играят против него — бел.прев.