Колието на кралицата

— Господине, вие наистина ми говорите с тон…

— Не се плашете, преди да сте ме изслушали… има ли някой скрит тук?

— Никой не е скрит, господине, но все пак…

— Тогава, щом като никой не е скрит, да не се притесняваме, нека поговорим… Какво мислите за едно сдружение между нас?

— Сдружение… Добре ли сте…

— Ето че пак бъркате. Не ви казвам свързване, а сдружение, не говоря за любов, а за сделка.

— Каква сделка? — попита Олива, чието любопитство издаваше истинското й слисване.

— Вие какво правите по цял ден? Обичате ли да се разхождате?

— Много.

— Да тичате по театрални представления, по балове?

— Винаги.

— Да си живеете добре?

— Особено.

— Ако ви давам по двадесет и пет луидора месечно, ще ми откажете ли да ги приемете?

— Господине!

— Скъпа ми госпожице Олива, ето че отново започвате да се съмнявате. Въпреки че се бяхме разбрали, че няма да се гневите. Казах двадесет и пет луидора така, както бих казал петдесет.

— Предпочитам петдесет вместо двадесет и пет, а повече от петдесетте луидора предпочитам правото да си избирам сама любовника.

— Дявол да го вземе! Вече ви казах, че не желая да бъда ваш любовник. Успокойте се.

— Тогава, дявол да го вземе, какво искате да правя, за да спечеля вашите петдесет луидора?

— Нима казахме петдесет?

— Да.

— Така да бъде, петдесет. Вие ще ме приемате у вас, ще имате възможно най-мил израз, ще ми давате ръката си, когато пожелая, ще ме чакате там, където ви кажа.

— Но аз си имам любовник, господине.

— Ами… изгонете го, по дяволите!

— Ох! Бозир не можеш да го изпъдиш просто така.

— Искате ли да ви помогна?

— Не, обичам го.

— Тогава върви си при Бозир.

— Вие сте по-изгоден, господине.

— Със задължението за отплата условията приемливи ли са за вас?

— Приемливи са, ако ми ги кажете всичките.

— Слушайте, скъпа, казах каквото имах да ви кажа за момента. Но ако случайно ми бъде необходимо, ще се наложи вие наистина да ми бъдете любовница…

— Ах, виждате ли! Човек никога не се нуждае от това, господине.

— Но поне да се представяме за такива.

— Ох, това ли било, продължавайте.

— Е, добре! Това е.

— Дадено.

— Ето аванса за първия месец.

Той й подаде руло от петдесет луидора, без да докосне дори края на пръстите й. И тъй като тя се колебаеше, той го пусна в джоба на роклята й, без да опре с ръка този така закръглен и кръшен ханш, както изисканите испански познавачи не биха постъпили. Едва-що златото бе докоснало дъното на джоба, и два глухи удара по вратата откъм улицата накараха Олива да скочи към прозореца.

— Мили Боже! — извика тя. — Спасявайте се бързо, това е той.

— Той! Кой?

— Бозир… любовникът ми… Размърдайте се, господине.

— Ах, Бога ми! Толкова по-зле!

— Как толкова по-зле? Ами той ще ви накълца.