Колието на кралицата

— Но, да, разбира се — промърмори Олива, — съвсем кротко и съвсем почтително.

— Замълчете — задави се от гняв Бозир.

— Защо — възрази непознатият — нагрубявате така госпожицата, която е съвършено невинна? Ако сте в лошо настроение…

— Да, съм.

— Сигурно е изгубил в хазарта — каза полугласно Олива.

— Ограбен съм, да пукнат всички дяволи! — виеше Бозир.

— Но не бихте се ядосали, ако бяхте ограбили малко някого — каза със смях непознатият. — Ясно е, господин Бозир.

— Стига лоши шеги, вие там! И направете ми удоволствието да офейкате оттук.

— О, господин Бозир, по-кротко!

— Да изпукат всички дяволи в ада! Ставайте и тръгвайте или ще потроша канапето и всичко върху него.

— Не ми бяхте казали, госпожице, че господин Бозир е като Баба Марта. Ей Богу! Каква ожесточеност!

Освирепял, Бозир направи театрално движение и като извади шпагата си, описа с острието й кръг, най-малко десет стъпки в обиколка.

— Повтарям, станете, в противен случай ще ви закова към облегалото! — рече той.

— Наистина нищо по-неприятно — отговори непознатият, измъквайки бавно с лявата си ръка малка шпага от ножницата, която бе скрил зад себе си на канапето.

Олива пронизително се развика.

— Ах, госпожице, госпожице, замълчете — каза спокойният мъж, който най-после държеше в ръка шпагата, без да става от мястото си, — замълчете, защото ще се случат две неща: първото е, че ще зашеметите господин Бозир и той ще се прободе, и второто е, че нощната стража ще се качи, ще ви удари и ще ви отведе направо в „Сен Лазар“.

Олива смени виковете с най-изразителни жестове. Зрелището беше забавно. От едната страна господин Бозир, разпасан, пиян, треперещ от ярост, грубо нанасяше прави удари, без смисъл, без тактика.

От другата страна мъж, седнал на канапето, с едната ръка, поставена на коляното, а с другата — въоръжен, ловко отстраняващ ударите, спокоен и смеещ се, така че да ужаси и самия Сен Жорж.

Шпагата на Бозир не можеше нито за момент да запази позицията, отклонявана от гардовете на противника. Бозир започна да се изморява, да се задъхва, а гневът бе отстъпил място на неволен ужас. Обзе го неувереност, той се отклони и нанасяше ударите само по върха на шпагата на противника. Последният го хвана яко на трета позиция, изби сабята от ръката му и я накара да полети като перо. Шпагата прелетя през стаята, прониза стъклото на прозореца и изчезна навън. Бозир не знаеше към какво поведение да се придържа.

— Е, господин Бозир — каза непознатият, — внимавайте, защото, ако сабята ви падне с върха надолу и ако някой минава, ето ти един убит.

Бозир се затича към вратата и се хвърли, за да предотврати едно нещастие, което би го забъркало с полицията.

През това време Олива хвана ръката на победителя.

— Ах, господине, вие сте много храбър, но господин Бозир е продажен и освен това ще ме компрометирате, оставайки тука, а когато си отидете, той сигурно ще ме убие.

— Тогава оставам.

— Не, не, за Бога! Когато той ме бие, аз също го бия и винаги аз съм по-силната, но това е така, защото аз нямам какво да жаля. Оттеглете се, моля ви.