Колието на кралицата

— Апропо — изведнъж се обади кардиналът така, сякаш току-що случайно си бе спомнил нещо съвсем странично, — какво ми казахте онзи ден за тези две милосърдни дами, двете германки?

— За двете дами от портрета? — отговори Жана, като видя да излиза на парада кралицата, и се приготви да отговори на закачката.

— Да, двете дами от портрета.

— Ваше високопреосвещенство, обзалагам се, че вие като мен ги познавате и дори по-добре от мен.

— Аз? О, графиньо, несправедливо ме вините. Нима не вие пожелахте да узнаете кои са?

— Разбира се, и това, че искам да познавам своите благодетелки, е съвсем естествено, струва ми се.

— Тогава, ако аз знаех кои са, и вие вече щяхте да знаете.

— Господин кардинал, казвам ви, вие познавате тези дами.

— Не.

— Още едно „не“ и ще ви нарека лъжец.

— Ах, но аз отмъщавам за оскърбление.

— И как, моля ви?

— Целувайки.

— Господин посланикът в двореца във Виена! Господин големият приятел на императрица Мария-Терезия! Струва ми се, че — освен ако съвсем не е сходен — би трябвало да познаете портрета на вашата приятелка.

— Е, добре! Да видим кога е било това, кога съм познавал императрица Мария-Терезия и докъде ще ни доведе това!

— Дотам, че познавайки портрета на Мария-Терезия, вие трябва да сте се усъмнили в някои жени, на които може да принадлежи портретът.

— Но защо смятате, че знам това? — запита доста разтревожен кардиналът.

— Ами… защото не е много обичайно да се види портрет на майка — защото, забележете, този портрет е на майка, а не на императрица — в други ръце освен в ръцете на…

— Спрете!

— Освен в ръцете на дъщеря…

— Кралицата! — възкликна Луи Роан с такава естествена интонация, която измами Жана. — Кралицата! Нейно величество е идвала при вас!?

— И какво? Вие, господине, не се досетихте, че това е била тя?

— Боже мой! Не! — отговори кардиналът с изключително чистосърдечен тон. — Не. Във Виена е прието портретите на царуващите принцове да се предават от семейство на семейство. Така аз например не съм нито син, нито дъщеря, нито дори роднина на Мария-Терезия, добре, но имам у себе си неин портрет…

— У себе си, Ваше високопреосвещенство?

— Вземете — каза студено кардиналът.

Той извади от джоба си табакера и я показа на смутената Жана.

— Виждате добре — добави, — след като имам този портрет, аз, който, както ви казах, нямам честта да бъда от императорското семейство, значи, че и друг като мен би могъл също да го забрави при вас, без да бъде от августейшия австрийски дом.

Жана мълчеше. Тя имаше инстинктите на роден дипломат, но все още й липсваше опит.

— Значи според вас кралица Мария-Антоанета е тази, която ви е посетила? — продължи принц Луи.

— Кралицата и още една дама.

— Госпожа Дьо Полиняк?

— Не зная.

— Госпожа Дьо Ламбал?

— Една млада дама, много красива и много сериозна.

— Госпожица Дьо Таверне може би?

— Възможно е, не я познавам.