Последното желание

— Те не са можели да оставят свидетели — измърмори вещерът.

— Може пък да ни оставят живи? — простена Лютичето. — Може пък да не ни…

Торкве мълчеше, подсмърчайки с мекия си нос.

— Проклятие… — отново застена поетът. — Ще ни убият ли? Каква е тая работа, Гералт? На какво сме станали свидетели?

— Нашият рогат приятел изпълнява специална мисия в Долината на цветята. Нали, Торкве? По заповед на елфите краде семена, фиданки, разсад, земеделски познания… Още какво, дяволе?

— Каквото успея — изблея Торкве. — Всичко, каквото поискат. Обаче кажи ми какво не искат? Те гладуват в планините, особено през зимата. И хабер си нямат от земеделие. Докато се научат да отглеждат животни и птици, докато покълне нещо в градинките им… Те нямат време за тези работи, човеко.

— Хич не ме интересува имат ли време! Аз нещо да съм им направил? Лично аз? — изстена Лютичето. — Какво лошо съм им направил?

— Помисли си добре — каза безшумно доближилият се до тях белокос елф — и може би сам ще си отговориш.

— Той просто отмъщава за всички несправедливости, които хората са причинили на елфите — усмихна се накриво вещерът. — Все едно му е на кого ще отмъсти. Изобщо не се заблуждавай от благородната външност и изискания говор, Лютиче. Той с нищо не е по-различен от оная чернооката, която ни риташе. Изпитва нужда да излее върху някого безсилието и омразата си.

Елфът вдигна счупената лютня на Лютичето, огледа я и я захвърли в храстите.

— Ако исках да дам воля на омразата си или на желанието си за мъст, бих нападнал Долината през нощта — рече той, като пляскаше по дланта си с ръкавиците си от фина бяла кожа. — Бих подпалил къщите и бих избил всичко живо. Като в детска игра, понеже те дори не охраняват селищата си. Не ни виждат и не ни чуват, когато ходят в гората. Има ли нещо по-просто и по-лесно от тиха бърза стрела иззад дънера на някое дърво? Но ние не ловуваме хора. Ти, човеко със странни очи, ти си този, който устрои лов за нашия приятел, силвана Торкве.

— Еее, лов… — изблея дяволът. — Какъв лов е това? Просто малко си поиграхме…

— Вие, хората, сте тези, които мразят всички, различни от тях, дори и да се различават само по формата на ушите — спокойно продължаваше елфът, без да обръща внимание на рогатия. — Затова ни отнехте земята, прокудихте ни от домовете ни, изтласкахте ни в планините. Завзехте нашия Дол на Блатхан, Долината на цветята. Аз бях Филавандрел аен Фидхайл от Сребърните Кули, от рода на Фелеаорните от Белите кораби. Сега съм изгнаник, прокуден на края на света, просто Филавандрел от Края на света.

— Светът е голям — измърмори вещерът. — Можем да се поберем в него. Има място за всички.

— Светът е голям — повтори елфът. — Това е вярно, човеко. Но вие променихте този свят. Отначало го променяхте със сила, като постъпвахте с него като с всичко останало. Сега светът, изглежда, е започнал да се приспособява към вас. Свел е глава пред вас. Подчинил ви се е.

Гералт мълчеше.

— Торкве каза истината — продължи Филавандрел. — Да, ние гладуваме. Да, заплашва ни гибел. Слънцето свети другояче, въздухът е различен, водата вече не е каквато беше. Всичко, с което се хранехме навремето, всичко, което използвахме, загива и се изражда, залинява, изчезва. Никога не сме се занимавали със земеделие, никога, за разлика от вас, човеците, не сме разкъсвали земята с мотики и плугове. На вас земята ви плаща кървава дан. На нас ни даваше дарове. Вие изтръгвате със сила богатствата от земята. А за нас тя цъфтеше и раждаше, защото ни обичаше. Какво да се прави, няма любов, която да продължава вечно. Но ние искаме да оцелеем.