Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)
- Автор: Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Стоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)». Краткое содержание книги:
„Търсене на целта“ не е книга за бързо четене. Това е роман за една епоха и няколко конкретни личности, изпълнен блестящо като сюжет и език и зареден с неподражаемата атмосфера на братя Стругацки.
— Няма да се съгласи — казах му аз делово, когато свърши с преразхода на валутата и с дефицита.
— Кой?
— Красногоров. Категорично ще откаже.
Той дори не ме погледна, само мръдна устни.
— Ти уж си психолог — промърмори той бащински, — а психологията не я знаеш. Как така ще откаже, ако ние го помолим красноречиво? Например по партийна линия…
— Той е безпартиен.
— Още по-добре!
На това беше трудно да се възрази. Нямах и намерение. Той само чакаше да започна да му противореча. Не исках да му улеснявам задачата. Трябваше да печеля време. А той нека си напъва мозъка как да ме изяде.
— Защо трябва да се отказва? Пълен пансион, двустайна квартира, телевизор, заплатата му върви. Защо да се отказва от хубавото? Природата там е красива, брези, езеро…
— Това е вярно — покорно казах аз. — Ще поговоря с него.
Тогава ми нанесе втория удар, още по-страшен от първия.
— Няма нужда, майоре — съобщи ми той ласкаво. — Аз изпратих Ведмак да го убеди.
(Фамилията му беше Медвяк, но никой не го наричаше така; казваха му «Ведмак», дори в очите. Беше дребен, хилав, белезникав, с розови плешиви петна по черепа и с безцветни суетливи очички. Гадничък. Не зная как е преминал през медицинските прегледи и как е попаднал в редиците ни — все пак минаваме през подбор, водим се елит. Не зная. Предполагам, че е станало благодарение на поразителните му способности. Първата беше, че притежаваше, както казваха в миналото, магнетична сила да убеждава. Втората — че имаше паранормален нюх към паранормалното. Нямаше съмнение, че е паранормален. Бе достатъчно да поговори десет минути с обекта, за да произнесе присъдата. «Мошеник» — казваше той с шибаната си усмивчица и това означаваше, че клиентът е разобличен, че не е никакъв паранормален, а просто ловък фокусник. «Психо» наричаше човек, който си въобразяваше кой знае какво за себе си, а всъщност беше най-обикновен — такива имаше много сред уфолозите, сатанистите, микрокилърите и т.н. Понякога, рядко казваше: «Този е!» — и с бързи движения на острото си езиче обираше появилата се в ъгълчетата на устните му пяна. Това означаваше, че с непостижимия си нюх е открил у събеседника си някакво истинско отклонение от реалността, над което си струваше да се поработи.
Беше гаден, мръсен и безсъвестен човек. Онанист. Дребна гад. Доносник и клеветник. С влажни лепкави длани. С гнусен навик да се доближава безшумно и изведнъж да изникне до тебе, сякаш от небитието… Живееше самотно, без приятели, без жени, в двустайна панелка. В едната стая се бе разположил той, а в другата — баща му, многогодишен паралитик, тлъст полутруп с порцеланови очи на идиот — чист, приятно ухаещ, обгрижен. ВИНАГИ ОБГРИЖЕН. Всеки ден и по всяко време приятно ухаещ. На масичката се мъдреше том от Пруст с розов копринен разделител. «Татко е луд по Пруст, честна дума… Аз му чета и заспивам на втората страница, а той се кефи, дори мучи от удоволствие…» Само Бог може да съди чадата си.)
Веднага щом можах, звъннах на Красногоров. Закъснях. Държа се хладно и пределно сухо. Отказа да се срещнем, като се оправда, че е много зает. Опитах се да му обясня, но нима по телефона можеш да обясниш. «А колкото и да е смешно, аз взех, че ви повярвах…» — каза той с горчивина и затвори.
Вътрешностите ми се преобърнаха от бяс, очите ми не виждаха нищо, исках да бия и да убивам, но остатъците разум ме накараха да седна, да запаля цигара и да се успокоя. В края на краищата не бе станало нищо непоправимо. Никой не бе умрял. «Обидно ми е, досадно ми е — и какво от това…» Като си го повториш триста пъти, ти олеква…
Олекна ми. Посвърших това-онова и се обадих на дежурния да намерят капитан Медвяк и да му кажат да се отбие.
Той намина след два часа, вече се бях отчаял, че ще го видя днес и се канех да си тръгвам. Той седна срещу мен, облиза се, помоли за цигара. Реших да не се церемоня много-много.
— При Красногоров ходи ли?
— Аха.
— Е, и?
Той дръпна силно и показа дребни редки зъбки.
— Вече докладвах на полковника.
— И?
— Как да ти обясня… Той спи. И слава Богу. Не дай Боже да се събуди.
— Тоест?
— Тоест оставете го на мира…
— Кой го притеснява?
— Полковникът иска да го затвори в Зуевка. От какъв зор? Не разбирам. Че и полковникът не разбира. Бръмнала му е някаква муха… И ти също го заглавичкваш, виждам…