Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)
- Автор: Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Стоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)». Краткое содержание книги:
„Търсене на целта“ не е книга за бързо четене. Това е роман за една епоха и няколко конкретни личности, изпълнен блестящо като сюжет и език и зареден с неподражаемата атмосфера на братя Стругацки.
Лицето му изведнъж почервеня, устните му затрепериха. Разговорът го вълнуваше, това беше ясно, но защо? И какво точно го вълнуваше? Той не умееше (или не желаеше) да скрива чувствата си, целият беше като отворена книга в това отношение. Но никога не можеше да разбереш или да предполагаш що за чувства го разтърсват. Изплашен ли е? Или сърдит? Или, ни в клин, ни в ръкав, сексуално възбуден?
Ето и сега. Аз го обсипвах с въпроси, а той изведнъж замълча. Съвсем. Сякаш престана да ме чува. Замръзна с димяща цигара в ръка. Гадна, патологична усмивка изкриви лицето му и в ъглите на устата му се появи пяна. Той стана неконтактен и разбрах, че днес нищо повече няма да разбера от него.
Беше ми ясно, че Красногоров му е направил изключително впечатление и този факт сам по себе си беше многозначителен и прекрасен. Но най-вече ме занимаваше какво е казал на Красногоров? И защо той се държи с мене почти враждебно и сухо след този разговор. Трябваше да предприема нещо възможно най-бързо. Взех да ровя из книжата си, а той продължаваше да седи почти неподвижен с леко наклонена глава, със застинали очи и пяна на устата. Вече бях готов да тръгвам, бях си облякъл шлифера, взех куфарчето и го подканих да вървим, когато той трепна и каза със странно изражение (боязливо, с тъга ли, или с отчаяние?): «Оставете го на мира, ей Богу! Не бива!» «Какво не бива?» — попитах аз, но той скочи, набързо хвърли изгасналия фас в пепелника и изхвръкна от кабинета ми.
Два дни молих, убеждавах, тормозех Красногоров за разговор. И този разговор започна твърдо, дори грубо. Красногоров присви очи, погледна настрани и зацеди през зъби тежки, остри, студени като лед думи:
— Вашите лъжи ми омръзнаха.
— Никога не съм ви лъгал.
— Стига! Писна ми. Измислете нещо друго — по-умно, нещо по-ново.
— С какво съм ви излъгал? Дайте пример!
— Не искам да го обсъждам. Какво сега — ще си изясняваме отношенията ли? Няма да стане. Искахте да поговорим? Ами говорете.
— Искам да ви обясня…
— Не ми трябват обяснения. Прекрасно разбирам всичко. Такава ви е работата. Работете си я.
— Исках да ви обясня, че е станало недоразумение…
— Абе какво недоразумение! Казах ви, че всичко разбирам, работата ви е специфична, без лъжи не става… Виждам, че очите ви са като на херувим, но записвате всеки наш разговор…
— Няма такова нещо.
— Престанете.
— Не записвам нашите разговори.
— Прекрасно. Тогава отворете куфарчето.
— Защо?
— Защото в него има касетофонче. Онова малкото, хубавото.
— Грешите, Станислав Зиновиевич. Не записвам.
— Така ли?
— Да.
— Тогава за какво става дума? Защо не отворите готиния си куфар?
— Заповядайте. Вижте.
— Не. В чужди чанти не бъркам. Сам го отворете.
— А, не! Вие ме обидихте с вашите подозрения. Оскърбихте ме. Отворете го сам. Хайде!
— Как само обърнахте нещата! Въобразявате си, че ще започна да се извинявам: «Няма нужда! Извинете! Недейте, недейте… Вярвам ви!» Но да знаете, не ви вярвам!
И тогава той решително, с предизвикателен вид, отвори куфарчето и разбра, че е загубил психологическата схватка помежду ни, защото там нямаше касетофон. Почервеня като рак и веднага омекна. Все пак беше добър човек. И честен. Рицар. Не като мен. Тихо се радвах, но на какво ли? Че за пореден път измамих един свестен човек? Нямах друг избор. Целта оправдава средствата. Каквото и да си говорим, ТЯ винаги ГИ оправдава. И точка. Край. Днес касетофончето бе във вътрешния джоб на сакото ми, но записвах разговора не за да го използвам срещу него. Напротив. За да извлека нещо важно и изплъзващо се, което бе важно не само за мене, а и за двамата. И за бъдещето. Аз вярвах в съвместното ни бъдеще. Тогава бях друг човек.
Оказа се, че Ведмак му е харесал! «Тих, добър човек. Беше доста нервен. Жалваше се от живота…» Какво искаше? Защо бе дошъл? «Дойде да се запознаем. Каза, че ви преместват в друг град и с мен вече ще се занимава той.» Това ли беше всичко?
— Да. Той говореше за много неща, но някак — едновременно за всички. И някак… по дяволите, не мога да намеря точните думи… уютно? Тогава в мен се появи ужасно глупавото чувство, че се познаваме от сто години, че вече сме си казали всичко и сега можем просто да си обменяме мисли и да се чувстваме при това забележително добре… Имате ли приятели?
— Да.
— Тогава би трябвало да ме разберете.
— Разбирам ви. Но не разбирам следното… Той говори ли за мене, за задачата си, за целта си?
— Вече ви обясних — дойде да се запознаем… Той каза, че ведомството ви ме предава от ръка на ръка и той се постарал да смекчи процедурата.