Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)
- Автор: Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Стоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)». Краткое содержание книги:
„Търсене на целта“ не е книга за бързо четене. Това е роман за една епоха и няколко конкретни личности, изпълнен блестящо като сюжет и език и зареден с неподражаемата атмосфера на братя Стругацки.
Сутринта пред вратата на кабинета ми ме застигна Ведмак. Беше се сгърчил, сякаш от отчаяние.
— Слушай, майоре — каза той трескаво. — Оставете го на мира!
— Кого?
— Знаеш кого. Кажи на полковника, че не бива да го пипате. Нека спи. Така е по-добре за вас.
— Да не мислиш, че съм против?
— Но полковникът рие земята с копито! «В Зуевка го искам!» — не ще и да чуе за друго. Иска двамата с тебе да го придумаме да отиде. Опитах се да му обясня, но той не разбира нищичко…
— А аз разбирам ли? Аз също недоумявам. «Спи», «не бива»… Какво значи «спи»? Какво значи «не бива»?!
Ведмак явно не можеше да обясни. Беше нормално за него. Никога не обясняваше своите решения-озарения. «Мошеник!» — и край. Защо «мошеник»? Откъде следва? Никакви обяснения. Никакви коментари. А започнеш ли да настояваш, става зъл, съска като змия и изпада в транс…
— Какавида е той, разбираш ли? — Тресеше се от напрежение. — Абе като при пеперудите — какавида! Само че в него не седи пеперуда, а дявол знае какво… Виждам го смътно, не е на фокус… Мамка му, как да ти го опиша? Всичко трябва да върви по реда си, защото ако това нещо в него изскочи преждевременно, не зная какво ще се случи… И не искам да зная. По-добре не го закачайте. Моля ви — не бива!
Нищо не разбрах, но обещах (най-искрено) да не го закачам и да помоля полковника да не се занимава с него. Още днес. Още сега.
А през това време полковникът лежеше в апартамента си вече изстинал и вкочанен. Бе се върнал в два през нощта, отключил вратата и паднал по очи. Вкъщи нямало никого, семейството било на вилата, от съседите никой нищо не видял, нито чул, но на сутринта апартаментът бил обран. Цялата електроника липсвала… Не било ровено из чекмеджетата, пари не липсвали — откраднато било само това, което се виждало.
Намериха веднага крадеца. Беше синът на заместник-началник на отдел в обкома. От апартамент на горния етаж. Арестуваха го и той се кълнеше, че е намерил Павел Олегович вече мъртъв, неподвижен и студен в пет сутринта, а дяволът го подкокоросал да изнесе електрониката, за да си плати борчовете на карти. Той се покая, татето пълзя пред когото трябва, техниката бе върната, татето изхвърча от мястото си, синчето получи пет години условно и бе завлечено от армията. Така възтържествува справедливостта.
Диагнозата беше инсулт.
А докторът неофициално ми каза: странен инсулт — сякаш центърът на дишането му се е парализирал и веднага е умрял от задушаване.
След два дни Ведмак ме срещна случайно в коридора, целият се изкриви и проговори тихо: «Казах му на глупака: НЕ БИВА!» И изведнъж, без да дочака реакцията ми, махна с ръка и изкрещя: «Съвсем ще пропадна с вас тука!» Отдалечи се, обърна се към мен, отново се изкриви, завъртя пръст около слепоочието си и се втурна надолу по стълбите.
В края на август вече бях в Африка.
Събитията се развиваха толкова бързо, че нямах възможност нито да анализирам ставащото както трябва, нито да търся оптималното решение, нито добре да запомня последователността на събитията. Новият шеф, когото изпратиха от Пето управление, бе малко по-възрастен от мен самодоволен козел, имаше си свои планове и не искаше да вниква в нищо. Очевидно СДШ бе оставил доклад за случая, от който следваше, че майор Красногорски се е изчерпал на тази длъжност и следва да бъде преместен. И новият шеф ме премести. «Или Африка, или…» — многозначителна пауза. И аз избрах Африка.
Към онзи момент вече знаех причината за смъртта на СДШ. Разбирах какво става, но не се бях виждал с Господаря от няколко дни, не ми даваха възможност да се срещна с него и да се посъветвам (да се оплача и помоля за съдействие). Оставаше ми само да се надявам, че ако съм взел неправилно решение, ако съм му нужен тук, Господаря би ме коригирал. Би се застъпил за мен. Би ме отървал.
Той не се застъпи. Нищо не направи.
Срещнахме се, разказах му, че ме командироват в джунглите да ловя шамани — той ме изслуша с разсеяна усмивка и само каза: «Дявол го взел, цял живот съм мечтал да попадна в джунглите и да ловя магьосници». И това беше всичко. Пусна ме. Нямаше нужда от мен.
Разказах му за Скъпия Другар Шеф. Отначало пребледня и очите му станаха като стъклени, но това продължи само няколко секунди. Каквото и да ставаше в него, той го преодоля. И ми кимна равнодушно. Погледна ме сънено, за да демонстрира, че моето съобщение не го е учудило. Сякаш знаеше предварително какво ще му кажа. Не показа нито учудване, нито уплаха, нито огорчение. Скъпият Другар Шеф си получи заслуженото и бе спокойно отписан. Забравен. При това без съжаление и угризения на съвестта — за назидание и поука.