Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)
- Автор: Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Стоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)». Краткое содержание книги:
„Търсене на целта“ не е книга за бързо четене. Това е роман за една епоха и няколко конкретни личности, изпълнен блестящо като сюжет и език и зареден с неподражаемата атмосфера на братя Стругацки.
Имах възможност да се запозная по-подробно с дома му, което винаги е полезно, макар че в дадената ситуация играеше второстепенна роля. Типично жилище на неопитен вдовец. Не ерген, а именно вдовец, махнал с ръка на много от необходимостите на реалния живот, без да се замисля. Прах. Трохи по пода. В хладилника плесенясали огризки. Мебелите бяха стари и евтини. Доста богата библиотека в два шкафа: черен двутомник на Хемингуей, тлъстичък бял том на Кафка, сив двутомник на Уелс, зелен и с меки корици — на Скот Фицджералд…; също и Щедрин в непълното издание на Сойкин; имаше и няколко тома на ACADEMIA — «Дон Кихот», Суифт, Анри дьо Рьоние, «Граф Монте Кристо»; имаше и добра колекция философски трактати: Шопенхауер, Ницше, Бъркли, «Тълкуване на сънищата» на Фройд… На стената, в обикновена рамка, висеше портрет на строга възрастна дама, очевидно майка му, а на метър от него — фотография, пак в такава рамка, на усмихната млада жена — съпругата му. Знаех, че обича и двете.
На отсрещната стена над дивана имаше любопитен натюрморт. (Не бях го забелязал при първото си идване — седях с гръб към него и не ми беше до подробности и наблюдения.) Много лоша, малка мътна снимка на Солженицин, над която, закачени на пирон, висяха белезници и образуваха многозначителен полукръг. Бяха стандартни, произведени в някой от лагерите, но маркирани с нещо като трилистна детелина. Странно. Откъде ли ги е взел?
Моята папка лежеше на бюрото. Отворена. Очевидно четена, но нямаше бележки. По бюрото бяха разхвърляни различни книжа, предимно разпечатки от електронноизчислителна машина, от които непосветен човек като мен нищо не може да разбере… Касетофончето ми го нямаше там и това не ми хареса, обаче веднага го открих в дясното незаключено чекмедже на бюрото. Лявото беше заключено, но ключът липсваше. Седнах на масата и зачаках.
Той пристигна след десет минути, навъсен и неприветлив. Бе ясно, че моите проблеми не са го заинтригували, защото си има свои. Говореше отривисто и без желание. Но не защото изпитваше враждебност или естествено недоверие към мен — по-скоро правеше впечатлене на зает и съсредоточен в себе си човек.
Попитах го направо:
— Нима не виждате перспективите, които се откриват? Нима не ви привличат?
Той само изкриви лице.
— Поне разбирате ли за какво става дума? — настоявах аз. — Разбирате ли каква сила е заложена във вас?
Вече не помня точните си думи, но беше нещо в този дух. Струва ми се, че наистина бях красноречив. Стараех се да бъда. Много исках да го размърдам. Или поне да разбера какво става с него! Защо е такъв отпуснат и за какво, дявол да го вземе, мисли, за какво още е способен да мисли, когато притежава власт над света и съдбата е готова да скочи в ръцете му.
Изобщо не разбирах реакциите му.
Вчера беше смазан, пречупен, разбит до неузнаваемост от страшния удар, който му нанесох, като му дадох листчето, описващо смъртта на Лариса Ивановна Красногорова. От тогава бе минало денонощие. Той издържа на удара, остана на крака, ала сега го глождеше нещо съвсем друго. Ударът, който според моя замисъл трябваше да го събуди, го бе зашеметил. Или беше оглупял от него. Сякаш не помнеше вчерашния ни разговор. Или може би бе престанал да се интересува от него и от мене. Странна работа. Дори говореше някак измъчено, сякаш вътре в него всичко се беше схванало от шока. Както говори човек след упойка. Той беше отнесено любезен. Няколко пъти се извини, че е закъснял, че не се чувствал достоен събеседник, било му е зле още от сутринта, очевидно бил настинал…
Разговорът ни беше толкова вял, че май трябваше да си взема папката и да си вървя в службата, където може би ме чакаше свръхпроницателният ми шеф.
Поговорихме само десетина минути (независимо, че беше доста отнесен, се опитах да очертая кръга на възможните приложения на неговите способности: в политиката, във властта, в борбата с гадостите в живота ни…). Аз говорех, а той слушаше, понякога примигваше с очи, а после отново се извини и каза, че иска да си легне. Не умееше да лъже — искаше да си тръгна по-бързо и нямаше намерение да скрива желанието си. Разбрахме се да се срещнем на по-следващия ден. («Да… разбира се… Непременно. Тогава ще поговорим… Само че се обадете… всичко може да се случи… Днес се чувствам зле…») Събрах си багажа и изчезнах. Той дори не ме изпрати до вратата — изпрати ме куцата съседка. Беше много любезна, обливаше ме с вълни от доброжелателност, мирис на застояло и самота.
Първият етап на нашите взаимоотношения неудържимо и стремително вървеше към своя край. Повече нищо не можеше да се направи.