Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)
- Автор: Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Стоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)». Краткое содержание книги:
„Търсене на целта“ не е книга за бързо четене. Това е роман за една епоха и няколко конкретни личности, изпълнен блестящо като сюжет и език и зареден с неподражаемата атмосфера на братя Стругацки.
Аз попитах за всеки случай:
— Не ви ли се струва, че това… ммм… е Съдбата? Или…
— Или — каза той пренебрежително. — Не е Съдбата. А съм аз.
Млъкнах. Той ме погледна бегло и както обикновено разбра неправилно смущението ми.
— Слушайте, Вениамин Иванович — каза той меко. — Аз изобщо не го познавах. Само по вашите думи… Не съм го виждал нито веднъж. Защо тогава да се вълнувам от смъртта му?
— Разбира се — съгласих се аз възможно най-бързо и, за да дойда поне малко на себе си, взех да му докладвам за Мирлин.
Той ме изслуша внимателно, горчиво се усмихна, помръдна устни, сякаш искаше да каже нещо, но когато прекъснах разказа си, само ми кимна да продължа. Щом свърших ми зададе неочакван и дори странен въпрос:
— Вениамин Иванович, помните ли, когато ме разпитвахте? Защо тогава толкова искахте да потвърдя думите си: «Ще те арестуват, Сенка»? Защо ви беше необходимо?
Смутих се. Не помнех нищо подобно.
— Наистина ли беше така?
— Естествено! Та вие съставихте три протокола, три! Без да смятаме очната ставка! И във всеки пишехте: «Ох, ще те затворят, Сенка». Защо?
— Ей Богу, не помня.
— Да бе, да.
— Честна дума! Имах списък със задължителните въпроси, които бях длъжен да ви задам. Но изобщо не ги и погледнах. Интересуваше ме друго…
— Жалко — студено произнесе той със свити устни. Очевидно не ми вярваше. Но аз наистина не помнех!
— Станислав Зиновиевич! Това е без значение, повярвайте ми! Не помня защо е трябвало да го пиша в протоколите, но, уверявам ви, сега това изобщо не е съществено!
— За вас не е съществено, а мен ще ме повикат на съдебното заседание като свидетел…
— Вас! Страхувате ли се?
— Естествено! Кофти е. Ще се наложи пак да лъжа… Гадно е…
— Ами не ходете, щом не искате.
— Насила ще ме заведат.
— Айде бе! Заминете нанякъде… На някоя вила… извън града.
— Както и да е. Стига!
— Добре! Това са глупости.
— Глупости са за вас.
— За вас също. Нима сега трябва за това да мислите?
— А за какво?
— Станислав Зиновиевич. Заминавам утре. Малко време имам, а ние с вас още нищо не сме обсъдили… по същество…
— По същество нямаме какво да обсъждаме. Нека нещата следват своя ход…
— Станислав Зиновиевич. Не бива така. Разбирам, че вече сте почувствали силата си. Мощта си. Дори всемогъществото си…
— Престанете. Това са само красиви думи. Всъщност нищо такова няма.
— А какво има?
— Защитеност. Чувство за защитеност. Пълна защитеност…
— Това малко ли ви е?
— Не зная.
— Вие сте единственият човек на Земята, който се чувства напълно защитен и ви е малко?
— И какво според вас трябва да правя? Виждам, че сте обмислили всичко. Без мен.
— Да. Много мислих. Вие сте длъжен да се заемете с политика.
— Защо?
— Защото именно в политиката няма да имате равен на себе си.
— Политиката е лъжа.
— И какво от това? Целият ни живот е една лъжа. В една или друга степен…
— Именно. В една или друга.
— Помислете спокойно и ще разберете: в политиката няма да имате равен.
— Добре, да допуснем, че е така. С какво да започна?
— Трябва да станете член на партията.
Той буквално се затресе от смях. Аз мълчах. Честно казано, малко се изплаших.
— Не се обиждайте — каза той, продължавайки да се тресе. — Спомних си вица, в който попитали равина какво хубаво има в обрязването. А той отговорил: «Красиво е…»
Усмихнах се вежливо. Знаех този анекдот, но не разбирах нито как се връзва със ситуацията, нито какво толкова смешно казах.
— Няма да стана партиен член — рече той.
— Защо?
— Първо, не е красиво — каза той с удоволствие, даже с истинска наслада. — Второ, не всичко необходимо може да стане. Дори да е много необходимо. Ако, да речем, изпуснете в нужника нещо ценно… например пистолета си, нали няма да тръгнете с голи ръце да го вадите. Макар че е необходимо…
— Помня такъв случай в нашата част, където татко служеше. Един старши лейтенант изпусна пистолета си в клозета заедно с кобура. Наложи се да извадят всичките лайна, макар и не с голи ръце… А на дъното намериха ДВА пищова — стана голям скандал.
— Не съм готов за такъв разговор. Разбирате ли? Н-е с-ъ-м готов! Още почти нищо не умея… Не всичко разбирам. И още не зная с какво ще се занимавам… Не зная за какво ставам. Не зная какво искам. И изобщо нищо не зная. Хайде да не бързаме, Вениамин Иванович.