Обещанието на розата
- Автор: Джойс Бренда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антон Даскалов
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Обещанието на розата». Краткое содержание книги:
Мери се подчини. Докато майката на Стивън й помагаше да се облече, тя си спомни за опита си да го упои. Той или притежаваше свръхчовешка издръжливост, или се беше досетил за плана й. Лесно беше сега да се чувства ужасно за това, че го е измамила и е проявила невероятно вероломство. Как бе могла да постъпи така?
— Добре ли си, Мери? — попита загрижено графинята.
Мери се вцепени. Нямаше сили да произнесе и дума. Защото на вратата стоеше мъжът, който беше обсебил мислите й.
Оскъдната светлина, която се процеждаше през прозорците на стаята, беше доста слаба, но обливаше Стивън с лъчите си. Изражението на лицето му беше непроницаемо. Сърцето на Мери заби гръмко. Нещо вътре в нея я подтикваше да го поздрави с вик и да му благодари. Това беше някакво безименно чувство, което тя не смееше да определи. Но не постъпи така. Вместо това се отпусна на възглавниците и втренчи поглед в него.
Спалнята беше малка. Той я прекоси бързо и решително. Спря до майка си. Погледът му се кръстоса с нейния.
— Добър ден, госпожице.
Мери знаеше, че трябва да благодари на този мъж и да му се извини за ужасното си предателство. Но още нямаше сили да продума. Нито пък да отвърне поглед. Забрави за присъствието на графинята и на Изабел. Накрая той каза:
— Чакахме те да се събудиш.
Мери навлажни пресъхналите си устни.
— Заповядай — каза Изабел и й подаде чаша вода. Детето й се усмихваше. — Изпий я, лейди.
Графинята се изправи.
— Ела, Изабел. Стивън иска да остане насаме с годеницата си.
Мери едва чу думите на графинята. Даже не видя кога тя и дъщеря й са излезли от стаята и са затворили вратата зад гърба си. Двамата впериха поглед един в друг. Той беше сериозен, тя трепереше и мълчеше.
След това Стивън седна на леглото до нея и Мери се озова в обятията му.
Толкова естествено беше да се притисне към него. Той беше въплъщение на сигурността и спокойствието, на мощта и честността, на живота. Тя се удиви от силата на чувствата си. В каква безопасност се чувстваше до него. Кожата на туниката му беше гладка. Двамата останаха дълго така, без да мърдат и без да говорят. Накрая той каза с мек грубоват глас в ухото й:
— Много се радвам, че се събуди.
Мери обърна бавно глава, за да го види. Нима бе възможно това? Нима този мъж я обичаше след всичко, което преживяха заедно? След всичко, което тя му стори? Нима не бе рискувал живота си, за да я спаси?
Тя си спомни отчаянието му, начина, по който беше вдъхнал обратно живота в тялото й.
Гледаше я в очите с непоколебима увереност. Стори й се, че иска да надзърне в душата й.
Гърдите на Мери се стегнаха. Усети, че отвръща смело на погледа му. Прииска й се да му се разкрие изцяло, докрай.
— Как се чувстваш? — Гласът му не звучеше толкова уверено за разлика от свирепата светлина в очите му. На Мери й се стори, че забелязва в тях влага, но може би те просто се бяха напрашили.
— Радвам се, че съм жива, милорд. Тря… трябва да ви благодаря.
Тялото му се напрегна и той приближи устата си до нейната още повече. Тялото й се върна към живот, когато той продума. Дъхът му докосна леко лицето й. Гърбът я досърбя.
— Искам нещо повече от благодарности.
Мери попита пресипнало.
— К-какво ще искате от мен, милорд?
— Не се ли сещаш?
На Мери й се зави свят при мисълта какво може да се случи. Главата й се замая. Не беше сигурна в това какво става помежду им.
— Ще… ще получиш нещо повече от благодарности — изрече тя, без да мисли, съвсем машинално.
Погледът му се впи в нея.
— Ще ми се подчиниш ли най-сетне, Мери?
Мери потрепери. Каква връзка сплитаха те помежду си, какъв договор сключваха? Разбра ли той какъв обет е дала? А тя дали разбираше това?
— Ти спаси живота ми. Едва не умрях. Ако не беше ти… — тя извика последните думи и не съумя да продължи.
Той я стисна още по-силно.
— Няма от какво да се боиш занапред, госпожице — увери я той. — Нищо лошо няма да ти се случи, обещавам ти.
Мери хвана кожената му туника. Двамата стояха на прага на ново и по-дълбоко взаимно разбиране. Тя се боеше и радваше на това.
— Стивън — прошепна тя. Знаеше, че никога преди не го е наричала с това име. — Съжалявам. Съжалявам, че опитах да избягам. Никога няма да бягам пак, милорд — заяви разпалено тя. — Обещавам ти.
Той не помръдна известно време. Външно сякаш дори не дишаше. Погледът му стана много мрачен и гневен.
— Много ще се радвам, Мери, ако най-сетне казваш истината.
— Говоря истината — прошепна тя.
Изражението му се промени. В него се появи нещо първично и тържествуващо.