Обещанието на розата
- Автор: Джойс Бренда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антон Даскалов
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Обещанието на розата». Краткое содержание книги:
Но явно никой не беше видял лично произшествието. Дънкан разпита предпазливо стражите, но те бяха видели само как Стивън спасява принцесата от мрачните дълбини на реката и как я измъква от лапите на смъртта.
Дънкан беше разярен. Защо де Уорън винаги улучваше подходящото място и време, в което да се появи? Ако проклетият наследник не се беше озовал на кея, Мери отдавна да е мъртва, а той, Дънкан — невинен в очите на всички.
Дънкан се досещаше, както и всички други, кой има най-голям интерес да предотврати съюза между Шотландия и Нортъмбърланд. Следващият въпрос бе дали другата групировка или групировки щяха да се опитат отново и този път може би успешно?
Съмняваше се в това. Де Уорънови ще си отварят очите на четири. Никой убиец нямаше да има възможност дори да се приближи до Мери. Ядосваше се основателно. Защото той също нямаше да успее. Дори той не беше толкова безразсъден, че да опитва да убие Мери при такива обстоятелства.
Не, засега трябва да отложи плана си. Може би трябва да смени способа. Но положението си оставаше същото. Не бива да позволява на малката си сестра да сключи брак със Стивън де Уорън.
Мери чу първо гласовете. Лек шепот, едва доловим. Помисли си, че сънува. След това й се стори, че белите й дробове са кухи и кървят и разбра, че не сънува. Гласовете зазвучаха по-високо и почнаха да се различават един от друг. Изведнъж Мери разпозна строгия тембър на графиня Нортъмбърланд и високия детски гласец на дъщеря и Изабел. Разбуди се напълно. Спомни си какво бе станало.
Едва не се удави. Мери настръхна и долови присъствието на хора в стаята. Те стояха над нея. Заля я вълна от усещания: как влажният черен мрак я поглъща и притегля надолу, паниката, която изпълваше гърдите й, изгарящите й бели дробове… О, мили боже, тя се беше опитала да избяга, но вместо това някой я бе блъснал в Темза и тя едва не загина.
Някой се беше опитал да я убие.
— Мамо, мамо, тя се събуди! — извика въодушевено Изабел.
— Чуваш ли ме? — попита нежно графинята.
Но как така не е загинала? Мери си припомни с плашеща яснота последните си мисли, преди да загуби съзнание.
А след това си спомни всичко. Сцената беше ярка и здраво запечатана в съзнанието й. Стивън я държеше в обятията си в реката, тя се носеше като труп по водата, а след това Бранд я отнесе на брега. Мери отвори широко очи. Как бе възможно да си спомня това? Мястото, откъдето гледаше, беше невъзможно за достигане — сякаш се намираше някъде високо над земята и гледаше надолу към участниците в някаква странна пиеса.
Но това не беше пиеса. Мери беше сигурна, че това, което е видяла, наистина се е случило. Защото подобно на пиесите, играни от пътуващи артисти, действието се бе развило с плашеща скорост и поразяваща бързина. Бранд я бе сложил да легне на кея, а Стивън го измъкнаха от водата. След това той се надвеси над нея и затупа гърба й. Пак я обърна по гръб и я замоли да диша. После си пое въздух и го вдиша в белите й дробове. Споменът помътня, образите станаха неясни. Мери ясно бе чула, че Бранд казва на Стивън, че тя е мъртва. А след това не чу нищо повече. Споменът почерня и се изгуби.
Графинята се усмихваше.
— Здравей, принцесо. Надявахме се скоро да се събудиш.
Мери примигна срещу нея и потрепери. Действително ли бе видяла себе си на прага на смъртта? Дали пък душата й не се е готвела да отлети на небето? А Стивън я е призовал някак да се върне?
— Ти едва не умря, лейди Мери! — извика Изабел. Взе ръцете й в своите и ги стисна с видимо удоволствие.
— Едва не умрях — повтори механично Мери.
— Изабел, не изморявай принцесата — изрече строго Сеидре.
Но Мери седна изправена в леглото и се притисна към ръцете на Изабел.
— Стивън ли ме спаси? Стивън ли ми даде дъха си?
И графинята, и Изабел се стреснаха.
— Но… как е възможно да знаеш това? — попита Сеидре. — Стивън каза, че си била в безсъзнание, не си дишала и си била почти мъртва.
Мери се отпусна пак на леглото. Сърцето й биеше силно. Затвори здраво очи. Горещи сълзи опариха клепките й.
Едва не беше умряла. Стивън я беше спасил. Стивън я беше върнал към живота.
А тя не бе в състояние да обясни завръщането на странните спомени за това как Стивън се грижи за нея на пристана. Не можеше да обясни и на тях, но едно нещо беше ясно. Чудо бе, че беше жива. Дължеше на Стивън много повече от едно обикновено благодаря.
— Изабел, донеси ми долна риза и туника — нареди графинята. Изабел побърза да изпълни нареждането. — Вдигни си ръцете, скъпа. Ще ти помогна да се облечеш.