Обещанието на розата

И не лъжеше, когато му обеща, че никога повече няма да го предаде и да бяга от него. Спомни си колко се трогна той от клетвата й. Беше сигурна, че й повярва.

Тя се страхуваше да се види със семейството си дори за кратко. Боеше се от това, което щеше да се случи, и от това, което щеше да узнае.

Докато приближаваха Тауър — и родителите й — Мери забеляза, че Стивън смята, че й прави голяма услуга, като устройва тази среща. Тъй като Мери не желаеше да признае пред себе си собствените си чувства, тя не намери сили да му каже, че не иска да идва. Но с всяка крачка, която ги приближаваше до Тауър, сърцето й биеше все по-бързо, а стомахът й се беше свил на топка от напрежение.

Узна, че Малкълм е пристигнал пред лондонските порти с доста голяма войска. Обаче в града го пуснали да влезе само със свита от двадесетина души. Властите настояли тези мъже да оставят оръжията си в двора на Тауър. Уилям Руфъс не искаше да остави и най-малкия шанс за покушение на своя най-опасен враг.

Докато пътуваше през Лондон, Мери започна да се тревожи. Познаваше добре баща си. Не се съмняваше и за миг, че той се е разярил от това, че са го принудили да се лиши от хората и оръжията си. Знаеше колко светкавично отвръща на удара, когато е вбесен. Дали Малкълм нямаше да разтури съюза в последния момент? Или пък да забрани сватбата? Мери се страхуваше. Колко се беше променила! Не искаше нищо и никой, дори Малкълм, да попречи на сватбата. Той постъпваше безжалостно с враговете си, а нямаше съмнение, че още ненавижда граф Нортъмбърланд… и Стивън.

Тауър се появи пред тях. Извисяваше се над крепостните стени и се отразяваше в гладката повърхност на Темза. Мери разтвори широко завесите на носилката. Потрепери. Стивън яздеше пред нея на кафявия си жребец зад знаменосеца, който развяваше червената роза на Нортъмбърланд. Съпровождаше ги отряд тежко въоръжени рицари.

В мига, в който прекосиха подвижния мост и влязоха в двора на крепостта, получиха кралски ескорт, който да ги въведе в замъка. Стивън й помогна да слезе от носилката. Заобиколиха го не неговите хора, а воините на краля. Мери се беше озовавала вече в това положение, но пак се почувства слаба и безпомощна. Не пускаше ръката на Стивън. Той я стисна, за да й вдъхне увереност. Разбира се, дори самият крал нямаше да попречи на женитбата им. Нямаше да посмее.

Докато изкачваха стъпалата към замъка заедно с придружителите си, Мери се запита дали винаги ще се страхува от английския двор и няма да го харесва. Така ще е, ако продължаваше да се чувства като чужденка сред врагове. Тази мисъл я отрезви. А в навечерието на сватбата си не искаше да изпитва нищо друго освен празничен трепет и непресторена радост.

Влязоха в голямата зала. Разговорите заглъхнаха. Всички лордове и благородни дами се извърнаха, за да ги видят. Очите им блестяха от любопитство. Мери съжаляваше, че изобщо се е опитвала да бяга. Стивън нямаше как да е доволен от това, че го е предизвикала толкова открито. Тя въобще не се съмняваше, че мнозина от тези завистливи лордове са изпитали истинска радост от това унижение за Стивън.