Воалът на господството
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воалът на господството». Краткое содержание книги:
Подчинените на злия бог-луна Арикарат, вещерите вече не са в сянка, а открито налагат контрол над столицата и целия континент. Лукавият Авун ту Коли е със статута на Император, но е подчинен на полуделия Върховен чаросплетник Какре. Армии от нови, неуязвими чудовища превземат главните имперски градове един по един. Разпръснати и разединени, благородниците не са в състояние да окажат съпротива и се обръщат за помощ към Различните Сестри и признават официално Аления орден. Щерката наследница Лусия ту Еринима излиза от летаргичния си унес и дава дългоочакваната надежда за спасение. Либера Драмач, Аления орден и бараксите се обединяват за последен, отчаян сблъсък за спасението не само на империята си, а и на цялата планета.
Татуираният мъж предполагаше, че Кайку няма да пусне Лусия да замине сама, и Сестрата си каза, че за съжаление беше съвсем прав.
— Ксу не е обикновена гора — каза тя. — Духовете там са много силни и владеят това място още отпреди народът ми да се засели по тези брегове. — Погледът й помръкна. — Едва ли в цял Сарамир може да се намери по-опасно място за такива като нас.
— Ето още една причина да ни вземете с вас — изтъкна Тсата.
Кайку се чувстваше твърде уморена, за да спори. Тя благодари на всички — въпреки че изражението на Тсата й подсказа, че няма нужда от това — и се сбогува със спътниците си, оставяйки предложението на Тсата без отговор. Не тя беше тази, която да вземе подобно решение и нямаше никакво намерение да поеме върху себе си отговорността за смъртта им в гората Ксу. Само боговете знаеха какво ги очакваше там.
Докато вървеше към къщата си, която се издигаше на обширния склон редом с другите постройки на Либера Драмач, си даде сметка, че вече си мисли не дали ще се отправи на опасното пътешествие, а кога точно ще стане това.
„Всемогъщи богове, какво стана с всичките ми възможности за избор?“, запита се Кайку, след което изсумтя, отвратена от самосъжалението си.
Тя споделяше къщата в Арака Джо, където живееше, с Мишани — както беше в Лоното, — но двете рядко се озоваваха там по едно и също време и тази нощ едва ли щеше да бъде изключение. Кайку предполагаше, че Мишани бе отишла някъде с част от участниците в събранието, за да продължат разговора си насаме. Къщата се намираше близо до сградата, където се събираше Аленият орден и където бяха настанени повечето от Сестрите, ала Кайку не се чувстваше въодушевена от идеята да живее там, за разлика от Фаека например — струваше й се, че ще предаде част от себе си, ако го стори. Вярно, че къщичката й беше невзрачна и доста студена (особено зиме), но засега тъмнокосата жена бе оставила на заден план идеята да притежава хубав дом — докато не свършеше войната, й трябваше само малко лично пространство и покрив над главата й.
Тази нощ се чувстваше пуста отвътре. Тя плъзна външната врата след себе си и се заслуша в тъмнината. Нощните насекоми цвърчаха и писукаха. Кайку отиде в спалнята си в мига, в който прекрачи прага, от фитилчетата на фенерите се надигнаха малки пламъчета, разпалени благодарение на малко фриволната употреба на нейната кана. Кайлин едва ли щеше да одобри, но това изобщо не притесняваше младата жена.
Спалнята й беше мъничка, но Кайку я използваше единствено за спане, така че това не й пречеше особено. Застланата с чаршаф рогозка, върху която спеше, бе изтъкана от пухкава вълна и беше мекичка и удобна. На стената срещу покрития със завеса вход имаше старо огледало, подарено й от Мишани; щом зърна отражението си, тъмнокосата жена си помисли колко добре гримът на Ордена прикриваше меланхоличното настроение, което я беше обхванало. Дори сега излъчваше някаква властност и превъзходство. От другата страна на рогозката имаше тоалетна масичка с второ огледало, разположена между два скрина, а на едната стена висеше пергаментов свитък със стих от Ксалис, също дар от Мишани. Ако зависеше от Кайку, в стаята нямаше да има никаква декорация — материалните неща не я интересуваха.
Тя седна зад тоалетката и тъкмо започна да сваля грима си, когато погледът й внезапно попадна на Маската. Тя висеше на стената зад гърба й и озъбената й гримаса, отразена в огледалото, така я стресна, че Кайку подскочи и събори част от малките дървени гърненца с боя за устни на пода. Празните очни прорези сякаш я наблюдаваха изпитателно и младата жена имаше чувството, че е неспособна да отклони погледа си от тях.
Кожата й настръхна. Не можеше да си спомни да я е закачала там.
Тя се изправи и се приближи бавно до нея. Покритото й с черен и червен лак лице бе изкривено в подигравателна, злобна усмивка.
— Боговете да те прокълнат! — прошепна тъмнокосата жена. — Остави ме на мира!
Кайку се пресегна и я свали от стената. Допирът до ръката й събуди далечен спомен за покойния й баща — тя сякаш почувства необикновената топлота на присъствието му и стисна зъби, за да не заплаче, след което хвърли Маската в скрина, където й беше мястото.
Защо просто не я унищожеше? Защо трябваше да се примирява с коварното й, злонамерено излъчване нощ след нощ? Не можеше да каже. Навярно защото това бе последното нещо, което бе запазила от баща си. А може би причината беше от доста по-прагматично естество — вече я бе използвала два пъти, за да премине през невидимите прегради на Чаросплетниците, и при положение че вещерите не бяха узнали за това, не виждаше защо да не я използва отново. Кайлин бе направила опит да узнае повече за нея, ала не успяха да научат нещо различно от онова, което Сестрите вече знаеха. Нито една Сестра не се осмеляваше да навлезе по-дълбоко в мистериите на една Истинска Маска, защото там дебнеше безумието.