Светлина в мрака

— Какъв приятен, заразителен смях — извика Дадли, който бе застанал до вратата.

— Да, той ме кара да изпитвам желание да я удуша — изгледа с раздразнение кикотещата си сестра Роло.

— Чудя се дали смехът й има същия ефект и върху Уилям?

Братята й я наблюдаваха мълчаливо, докато накрая, задушена от смях, тя отговори:

— Не, все още.

— Хм — издаде един многозначителен звук Джон, а после каза разтревожено: — Не можа ли да държиш това прасе далече от храната, докато дойдем и ние?

— Не, това не е по силите ми — едва успя да каже Сора, тъй като я заля нова вълна от смях. — Много ти благодаря, Роло. Както се вижда, хуморът ти ми е липсвал много и явно имам нужда от повече шеги.

Братята й си размениха многозначителни погледи над главата й. Дадли започна да жонглира с неочаквана ловкост с две парчета месо, печено в тесто.

— Жонглирам с твоя пай с месо — уведоми я той.

— Е, престани! — каза тя вече сериозно. — Ще ги изтървеш на земята.

— Първо ми кажи защо имаш нужда от шеги?

— Дадли, папурът, с който е застлан подът е сменен миналата седмица!

— На кучетата вече им потекоха лигите, така че те ще го изядат.

— По-добре му кажи, сестро — предложи Джон, — защото парчето ще полети към земята.

— Не мога да допусна да изгубя няколко парчета от пая.

— После ще жонглирам с пръчка.

— Животно! Спри! Целият ми живот е на път да се промени. След няколко дни ми предстои женитба, а младоженецът е повече от това, на което съм се надявала, или за което съм мечтала, или което заслужавам. Сигурно имам право да съм малко изнервена и напрегната.

Дадли спря да се прави на жонгльор.

— Никога няма да можеш да станеш добър монах с тези отвратителни навици да шантажираш хората.

— Напротив — каза Дадли и натъпка едното парче пай в устата си, а другото подхвърли на Була. — Като го използваш разумно, можеш да принудиш и най-упоритите жени да се изповядат, тъй като иначе те няма да кажат нито дума.

— Ти се задоволяваш с малко — обясни тя.

Вниманието й беше привлечено от шума на тичащи крака по външното стълбище. Тя се изправи, когато момчетата нахлуха в стаята.

— Аз ще й кажа! — изкрещя Кимбол.

Клер извика на свой ред:

— Баща ти ми каза аз да й кажа!

— Не искам да ви слушам и двамата, щом не знаете по-възпитан начин за влизане в стая.

Клер се препъна, или може би Кимбол му помогна, тя не можеше да каже със сигурност, но им нареди:

— Застанете и двамата тук, пред мен!

— Загазили сте, момчета — каза тихо Джон. — Щом тонът й стане такъв, не ви очаква нищо добро.

— Тя все още може да ме накара да треперя — призна си Дадли.

— Достатъчно! — каза им тя и се обърна към момчетата. — Добре. Лорд Уилям ми е изпратил съобщение. На кого го даде?

— На мен! — каза буйно Клер.

— Аз съм по-големият! — оплака се Кимбол.

— И способен да поемеш по-голяма отговорност — съгласи се тя. — Така че ние трябва да възпитаме у Клер същото чувство на отговорност и ето как ще го направим.