Господарят демон на Каранда
- Автор: Эддингс Дэвид
- Серия: the malloreon #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Господарят демон на Каранда». Краткое содержание книги:
Когато отново се събуди, навън вече беше притъмняло. Тялото му буквално се тресеше. Изпи бутилката до капка, без да почувства особено облекчение. След това с много усилия успя да се облече. Разсеяно отбеляза, че дрехите му излъчват миризма на вкиснато. Излезе на улицата, подмина три врати и спря пред гостоприемния вход на „Червеното куче“.
— В името на всички богове, приятелче! — възкликна татуираният мъж. — Изглеждаш наистина ужасно.
— Грог — изкряска дрезгаво Балска. — Грог!
Трябваше да изпие девет чаши грог, за да укроти ужасното треперене, което измъчваше цялото му тяло.
После престана да брои чашите.
Когато свърши парите, излезе на улицата, олюля се и преби един мъж, за да му вземе шест петака. След това продължи нестабилно напред, срещна един дебел търговец, прободе го с ножа си и му взе кесията. Освен другите монети в нея имаше и няколко жълтици. Балска се върна в „Червеното куче“ и пи грог, докато дойде време да затворят заведението.
— Внимавай, приятелче — предупреди го собственикът. — Навън вилнеел някакъв убиец, а стражата още не е дошла.
Балска занесе каната с грог, която беше купил, в мизерната си стая и се напи до безсъзнание.
На следващата сутрин бе изпаднал в делириум. Часове наред не престана да бълнува, като ту пиеше грог от каната, ту повръщаше в леглото си.
Умря чак по залез слънце. Последните му думи бяха: „Помогни ми, майко“.
Когато след няколко дни го намериха, цялото му тяло беше сгърчено и извито в страшна дъга, а на лицето му имаше ужасяваща усмивка.
След три дни двама скитници намериха тялото на някакъв брадат колар, проснато в канавката край собствената му каруца по пътя към Мал Джемила. Трупът бе извит назад като дъга, а лицето на мъртвеца беше застинало в някакво гротескно подобие на усмивка. Скитниците заключиха, че той занапред няма да има нужда от каруцата и мулетата, затова ги откраднаха. След като поразмислиха известно време, задигнаха и дрехите на мъртвеца и покриха голото тяло със сухи листа. После обърнаха каруцата и се отправиха към Мал Зет.
Може би около седмица след незабелязаната от никого кончина на Балска някакъв мъж, облечен в мръсно моряшко палто, се появи, залитайки, посред бял ден на една от улиците в по-малко представителната част на града. Непознатият успя да направи с неимоверни усилия стотина крачки, след което се строполи на земята и умря. Ужасяващата усмивка, застинала върху покритите му с пяна устни, накара мнозина минувачи тази нощ да сънуват страшни кошмари.
Татуираният собственик на „Червеното куче“ беше намерен мъртъв в заведението си на следващата сутрин. Лежеше сред хаоса от строшени маси и столове, които беше разбил на парчета по време на своя последен делириум. И неговото лице беше изкривено в отблъскваща гримаса, странно наподобяваща усмивка.
До края на деня умряха още десетина души в тази част на града — всичките редовни посетители на кръчмата „Червеното куче“.
На следващия ден умряха още около четиридесет души и властите разбраха, че става нещо наистина страшно.
Ала бе твърде късно. Смесването на населението, типично за големия град, направи невъзможно ограничаването на бедствието в определен район на столицата. Слугите, които живееха в бедните квартали, занасяха заразата в домовете на богатите и могъщите. Работниците я разпространяваха по строителните обекти, техните колеги я отнасяха по собствените си къщи или в други части на града. Клиентите я предаваха на търговците, които на свой ред я прехвърляха на други свои клиенти. Най-минималният контакт обикновено бе достатъчен, за да предизвика инфекция.
В началото мъртъвците бяха десетки, но в края на седмицата се разболяха стотици. Вратите и прозорците на къщите на болните бяха заковавани с дъски въпреки виковете на останалите вътре обитатели. Мрачни талиги преминаваха с грохот по улиците, работници, облечени в напоени с камфор дрехи и предпазни маски на устите и носовете, прибираха мъртъвците с куки. После подреждаха труповете в талигите като дървени трупи, закарваха ги в гробищата и ги заравяха в огромни общи гробове без никакви религиозни ритуали. Улиците на Мал Зет опустяха, ужасените жители на столицата се барикадираха отчаяно в къщите си.