Господарят демон на Каранда
- Автор: Эддингс Дэвид
- Серия: the malloreon #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Господарят демон на Каранда». Краткое содержание книги:
В ранните часове на следобеда вече се чувстваше приятно пиян и се измъкна с несигурни стъпки от прекрасната кръчма, решен да обмисли какво още му предстои да направи. Досега Дървения крак със сигурност би трябвало да открие, че съкровищата му липсват, а Балска е изчезнал. Тъй като Дървения крак беше тип с бедно въображение, щеше да съсредоточи усилията си върху пристанището и щеше да измине доста време, докато се сети, че човекът, когото търси, се е измъкнал далеч от гледката на разпенените вълни. Балска благоразумно реши, че ако иска да запази преднината си пред отмъстителния капитан, трябва да поеме във вътрешността на сушата. Освен това му хрумна, че може би някой го е забелязал с Елованда — до този момент по всяка вероятност вече бяха открили трупа й. Балска не чувстваше особена отговорност за смъртта й, ала по природа изпитваше неприязън към служителите на закона. В крайна сметка взе решение, че вече е време да напусне Мал Джемила.
Огледа се самоуверено и с решителна стъпка тръгна към източната порта на града. Краката го боляха — схванал се беше. Стигна до някакъв склад, където няколко работници товареха голяма каруца, изчака, докато почти свършат работата си, и след това с огромен ентусиазъм им предложи помощта си. Сложи два сандъка в каруцата и потърси коларя — мъж с рунтава брада, от когото се излъчваше силна миризма на мулета.
— Накъде си тръгнал, приятелю? — попита Балска, преструвайки се, че го прави от чисто любопитство.
— Към Мал Зет — отвърна коларят.
— Какво удивително съвпадение! — възкликна Балска. — И аз съм тръгнал по работа тъкмо там. — В интерес на истината трябва да отбележим, че Балска въобще не го беше грижа накъде ще тръгнат коларят и каруцата му. Искаше само да се махне от града, за да избегне главорезите на Дървения крак. — Какво ще кажеш, ако дойда с тебе просто да си правим компания?
— Въобще не се чувствам самотен — грубо каза коларят.
Балска въздъхна. Отново беше дошъл един от неприятните за него дни.
— Готов съм да платя — предложи тъжно той.
— Колко?
— Всъщност нямам много пари.
— Десет медни монети — заяви безапелационно коларят.
— Десет ли? Че аз нямам толкова.
— Тогава тръгвай пеш. Мал Зет е натам.
Балска въздъхна и се предаде.
— Добре — рече той. — Нека бъдат десет.
— Искам ги предварително.
— Половината сега, другата половина — когато стигнем в Мал Зет.
— Казах — предварително.
— Това ще стане много трудно.
— Да вървиш пеш също е трудно.
Балска се скри зад ъгъла и внимателно отброи десет медни монети. Съкровището, което беше натрупал след кражбата на борда на „Звездата на Джарот“, бе намаляло тревожно. Веднага му хрумнаха няколко възможности. Той премести ножа в ножницата на гърба си — ако коларят спеше достатъчно дълбоко и ако се отбиеха да пренощуват в някое уединено място, Балска беше напълно сигурен, че ще пристигне в Мал Зет като горд собственик на каруца и впряг мулета — без да брои онова, което се намираше в сандъците. Навремето бе убил няколко души — винаги го правеше, когато не излагаше на риск сигурността си. Не беше гнуслив и с лекота режеше гърла, ако това, разбира се, си струваше.
Каруцата тракаше и скърцаше, колелата й громоляха по калдъръмената улица под приятната слънчева светлина на следобеда.
— Нека си изясним някои неща още отсега — подхвана коларят. — Не обичам да приказвам и никак не ми е приятно, когато хората ломотят без прекъсване.
— Добре.
Коларят пъхна ръка под седалката на каруцата, измъкна страшна наглед брадва и заяви:
— Дай ми ножа си.
— Нямам нож.
Коларят дръпна юздите на мулетата и каза:
— Слизай!
— Но нали ти платих?
— Не достатъчно, за да поемам риск с тип като теб. Или дай незабавно ножа, или слизай от каруцата.
Балска го изгледа кръвнишки, хвърли поглед към брадвата, след това бавно извади ножа си и го даде на коларя.
— Добре. Ще ти го върна, когато стигнем в Мал Зет. О, впрочем, нека те предупредя — спя с едно отворено око, а в юмрука си стискам ей това. — Той вдигна брадвата пред лицето на Балска. — Ако се приближиш към мене по време на пътуването, ще ти пръсна черепа.
Балска се отдръпна назад.
— Радвам се, че се разбираме така добре. — Коларят подръпна юздите и каруцата с грохот напусна Мал Джемила.
Балска не се чувстваше добре. Отначало реши, че това се дължи на друсането на каруцата. Макар че никога не бе страдал от морска болест, често се чувстваше не на себе си, когато беше на сушата. Ала този път положението беше по-различно. Стомахът му без никакво съмнение се бунтуваше и се стремеше да изхвърли цялата храна навън, но за разлика от пристъпите на прилошаване в миналото, Балска сега се потеше, болеше го гърлото и почти не беше в състояние да преглъща. Чувстваше редуващи се пристъпи на гореща треска и смразяващ студ и в устата му горчеше.