Хари Потър и философският камък
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодора Джебарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и философският камък». Краткое содержание книги:
— Малко нещо. Е, и това е нещо — въздъхна Ронън, отметна глава и се взря в небето. — Марс свети ярко тази нощ.
— Да — каза Хагрид, като също погледна нагоре. — Радвам се, че те срещнахме, Ронън, защото е бил ранен един еднорог. Да си забелязал нещо?
Ронън не отговори веднага. Взираше се нагоре, без да примигне, а после пак въздъхна.
— Винаги невинните са първите жертви — каза. — Така е било от векове, така е и сега.
— Да — отговори Хагрид, — но да си забелязал нещо, Ронън? Нещо необичайно?
— Марс свети ярко тази нощ — повтори Ронън, докато Хагрид го наблюдаваше нетърпеливо. — Необичайно ярко.
— Да, ама аз имам предвид нещо необичайно по-наблизо — каза Хагрид. — Значи не си забелязал нищо странно?
Ронън отново се позабави с отговора си. Най-сетне каза:
— Гората крие много тайни.
Едно движение между дърветата зад Ронън накара Хагрид пак да вдигне арбалета си, но се оказа само втори кентавър, с черна коса и тяло и с по-необуздан вид от Ронън.
— Здравей, Бейн! — каза Хагрид. — Всичко наред ли е?
— Добър вечер, Хагрид, ти как си?
— Горе-долу. Слушай, тъкмо питах Ронън дали напоследък сте виждали тук нещо по-особено. Работата е там, че един еднорог е бил ранен… Да знаете нещо за това?
Бейн застана до Ронън. Погледна към небето.
— Марс свети ярко тази нощ — каза просто.
— Да бе, това вече го чухме — рече Хагрид сърдито. — Е, ако някой от вас види нещо, ще ми съобщите, нали? А ние да тръгваме.
Хари и Хърмаяни го последваха, когато напускаше полянката, като се взираха през рамо в Ронън и Бейн, додето дърветата ги скриха от погледа им.
— Никога — обади се Хагрид раздразнено — не се опитвай да получиш ясен отговор от кентавър. Проклети звездобройци! Не се интересуват от нищо, дето е по-наблизо от Луната.
— А има ли тук много от тях? — попита Хърмаяни.
— О, доста… обикновено дружат само помежду си, но е приятно, когато се появят, ако искам да си кажа две приказки с някого. Ще знаете, че те са дълбокомислени, тези кентаври… знаят сума неща… само дето не изричат много.
— Мислиш ли, че онова, което чухме преди, е било кентавър? — попита Хари.
— Да не би да ти звучеше като копита? Не, ако питаш мен, то беше онуй, дето убива еднорозите… Никога не съм чувал подобно нещо преди.
Вървяха между гъстите тъмни дървета. Хари постоянно поглеждаше нервно през рамото си. Имаше неприятното чувство, че ги наблюдават. Радваше се, че с тях е Хагрид със своя арбалет. Тъкмо бяха отминали един завой на пътеката, когато Хърмаяни сграбчи ръката на Хагрид.
— Хагрид! Виж! Червени искри, другите са в беда!
— Вие двамата чакайте тук! — извика Хагрид. — Стойте на пътеката, ще се върна да ви взема!
Чуха го да си проправя път през ниската растителност, стояха и се гледаха, много изплашени, докато не чуваха вече нищо, освен шумоленето на листата около тях.
— Не допускаш, че са били ранени, нали? — прошепна Хърмаяни.
— За Малфой хич не ме е грижа, но ако нещо се е случило на Невил… Всъщност той е тук по наша вина.
Минутите се влачеха. Слухът им сякаш беше по-остър от обикновено. Хари като че ли долавяше всяка въздишка на вятъра, всяко изпукване на клонка. Какво ли ставаше? Къде бяха другите?
Най-после силен хрущящ шум предизвести завръщането на Хагрид. Малфой, Невил и Фанг бяха с него. Хагрид кипеше от яд. Изглежда Малфой се беше промъкнал зад Невил и на шега го бе сграбчил. Невил изпаднал в паника и изстрелял искрите.
— Ще имаме късмет, ако хванем нещо сега, с тази врява, която вие двамата вдигнахте. Добре, ще разменим групите… Невил, ти ще останеш с мен и Хърмаяни, а ти, Хари, ще отидеш с Фанг и с този идиот. Съжалявам — добави Хагрид шепнешком към Хари, — ама тебе той по-трудно ще изплаши, пък трябва да свършим тази работа.
И така, Хари тръгна към средата на гората с Малфой и Фанг. Вървяха около половин час, все по-дълбоко и по-дълбоко навътре в гората, докато стана почти невъзможно да се проследи пътеката, защото дърветата бяха нагъсто. На Хари му се стори, че кръвта става все повече. Имаше петна по корените на едно дърво, сякаш нещастното животно се беше мятало от болка някъде наблизо. През сплетените клони на стар дъб Хари видя една полянка пред тях.
— Гледай — промълви той, като протегна ръка да спре Малфой.
На земята блестеше нещо снежнобяло. Те пристъпиха внимателно.
Оказа се еднорог и беше мъртъв. Хари никога не бе виждал нещо толкова красиво и тъжно. Дългите му стройни крака бяха проснати под странни ъгли, както беше паднал, а гривата му бе разпиляна седефенобяла върху тъмните листа.
Хари пристъпи крачка към него, когато звук като от пълзене го накара да замръзне на мястото си. Един храст на края на полянката потрепери… После от сенките се появи фигура с качулка и запълзя по земята като дебнещо животно. Хари, Малфой и Фанг стояха като приковани. Качулатата фигура достигна еднорога, наведе глава над раната на животното и почна да пие кръвта му.