Проф. М. Макгонъгол“
В цялата шумотевица около загубените точки Хари беше забравил, че имат да изтърпяват задържане. Той почти очакваше Хърмаяни да се оплаче, че това ще е загуба на цяла нощ за преговор, но тя не каза нито дума. Също като Хари тя смяташе, че са си го заслужили.
В единайсет часа вечерта те се сбогуваха с Рон в общата стая и слязоха във входната зала заедно с Невил. Филч беше вече там, а също и Малфой. Хари беше забравил, че и Малфой беше наказан.
— Последвайте ме — каза Филч, запали един фенер и ги поведе навън. — Бас държа, че ще си помислите хубаво, преди да нарушите пак училищно правило, нали така? — продължи той, като им се ухили злобно. — О, да… мен ако питате, тежък труд и болка са най-добрите учители… Много е жалко, че изоставиха старите наказания… да ви провесят за китките от тавана в продължение на няколко дни… все още пазя веригите в канцеларията си и ги държа добре смазани, в случай че някога потрябват… Добре, тръгваме и да не ви мине през ума да бягате, защото ще стане още по-лошо за вас, ако го сторите.
Тръгнаха през тъмния парк. Невил не преставаше да подсмърча. Хари се питаше какво ли ще бъде тяхното наказание. Сигурно нещо наистина ужасно, иначе Филч нямаше да злорадства толкова.
Луната грееше ярко, но облаците, които преминаваха пред нея, ги оставяха често на тъмно. Пред себе си Хари виждаше осветените прозорци на колибата на Хагрид. После чуха далечен вик:
— Ти ли си, Филч? Побързай, искам да тръгваме.
Сърцето на Хари трепна — ако щяха да работят с Хагрид нямаше да е толкова лошо. Облекчението трябва да се е изписало на лицето му, защото Филч каза:
— Сигурно си мислиш, че ще се забавлявате с този глупак? Е, помисли пак, момче… отивате в гората и много ще сгреша, ако ви кажа, че всички ще се върнете оттам живи и здрави.
При това Невил издаде тих стон, а Малфой спря като закован.
— В гората? — повтори той и гласът му не звучеше толкова хладнокръвно, както обикновено. — Не може да влезем там нощем… имало най-различни неща… чувах за върколаци.
Невил се вкопчи в ръкава на одеждата на Хари и издаде звук, сякаш се е задавил.
— Така ли смяташ, а? — каза Филч и гласът ме бе пресипнал от злорадство. — Трябваше да помислиш за тия върколаци, преди да се провиниш, нали така?
Из тъмнината към тях приближи с големи крачки Хагрид с Фанг по петите му. Носеше голям арбалет, а през рамото му висеше колчан, пълен със стрели.
— Крайно време беше — каза. — Чакам ви вече от половин час. Всичко наред ли е Хари, Хърмаяни?
— На твое място не бих се държал толкова любезно с тях, Хагрид — изрече Филч студено, — в края на краищата те трябва да бъдат наказани.
— Затова ли закъсня, а? — попита Хагрид, като се намръщи на Филч. — Чел си им конско евангелие, нали? Не си ти тоя, дето трябва да го прави. Свършил си си работата, сега ги поемам аз.
— Ще се върна призори — каза Филч — да прибера каквото е останало от тях — добави той злобно, обърна се и тръгна обратно към замъка, а фенерът му заподскача в мрака.
Сега Малфой се обърна към Хагрид.
— Аз няма за вляза в тази гора — заяви той и Хари със задоволство долови нотката на паника в гласа му.
— Ако искаш да останеш в „Хогуортс“, ще влезеш — каза Хагрид свирепо. — Виновен си и сега ще си платиш за вината.
