Хари Потър и философският камък

— Бих искал да знам какво означава това! — избухна той гневно. — Белегът ми непрестанно ме боли… случвало се е и по-рано, но никога толкова често, както сега.

— Иди при Мадам Помфри — предложи Хърмаяни.

— Не съм болен — каза Хари. — Мисля, че това е предупреждение… означава, че идва опасност…

Рон не можа да се развълнува. Беше прекалено горещо.

— Отпусни се, Хари. Хърмаяни е права. Камъкът е в безопасност, докато Дъмбълдор е тук. Както и да е, досега не сме намерили никакво доказателство, че Снейп е открил как да мине покрай Пухчо. Веднъж вече почти му беше откъснат кракът, та едва ли толкова скоро ще опита пак. По-скоро Невил ще играе куидич за Англия, отколкото Хагрид да измени на Дъмбълдор.

Хари кимна, но не можа да се отърве от дебнещото го чувство, че е забравил да направи нещо, и то нещо важно. Когато се опита да обясни това, Хърмаяни каза:

— То е просто от изпитите. Аз се събудих тази нощ и бях прегледала до половината записките си по трансфигурация, преди да си спомня, че този изпит вече мина.

Но Хари беше съвсем сигурен, че чувството на обърканост няма нищо общо с учението. Той наблюдаваше как една сова пърха към училището в ясносиньото небе, стиснала писмо в клюна си. Хагрид беше единственият, който му пращаше писма. Хагрид никога не би предал Дъмбълдор. Хагрид никога не би казал никому как да мине покрай Пухчо… никога… но…

Хари внезапно скочи на крака.

— Къде отиваш? — попита Рон сънливо.

— Сетих се нещо — каза Хари. Беше пребледнял. — Трябва да идем при Хагрид, още сега.

— Защо? — попита Хърмаяни задъхано, като подтичваше, за да върви наравно с Хари.

— Не мислиш ли, че е малко странно — отбеляза Хари, докато се катереше по тревистия склон, — че това, което Хагрид желае повече от всичко друго, е змей, и току се появява един непознат, който просто случайно има яйце в джоба си? Колко хора се разхождат със змейски яйца, ако това противоречи на магьосническите закони? Какъв късмет, че е намерил точно Хагрид, не смяташ ли? Защо не се сетих по-рано за това?

— Какво си намислил? — попита Рон, но Хари вече спринтираше през парка към гората и не му отговори.

Хагрид седеше в един фотьойл пред къщата си; панталоните и ръкавите му бяха навити и той белеше грах в голяма купа.

— Здравейте! — каза и се усмихна. — Свършихте ли с изпитите? Имате ли време да пийнете нещо?

— Да, моля — отвърна Рон, но Хари го прекъсна:

— Не, бързаме. Хагрид, трябва да те попитам нещо. Помниш ли онази нощ, когато спечели Норбърт? Как изглеждаше непознатият, с когото играеше карти?

— Не знам — отговори Хагрид нехайно, — не искаше да си свали мантията.

Видя, че тримата изглеждаха потресени, и повдигна вежди.

— Не е толкова необикновено. В „Свинската глава“… това е името на кръчмата долу в селото… идват сума странни хора. Може да е бил търговец на змейове, нали така? Изобщо не му видях лицето, седя с качулката си.

Хари се отпусна до купата с граха.

— А за какво говорихте с него, Хагрид? Ти спомена ли изобщо „Хогуортс“?

— Може и да е станало дума — каза Хагрид и смръщи вежди, за да си припомни. — Да… попита ме какво работя и аз му казах, че съм пазач на дивеча тук… А той ме поразпита какви животни гледам… та му казах… и му казах, че това, дето винаги истински съм желал, е змей… и тогава… не си спомням много добре, защото той през цялото време ме черпеше с напитки… Чакайте да видя… да, после той каза, че имал това змейско яйце и сме можели да го разиграем на карти, ако искам… но той трябвало да е сигурен, че мога да се справя с него, ’щото не искал змеят да попадне в неподходящ дом… Та аз му рекох, че след Пухчо един змей ще е дребна работа…