Дракони на зимната нощ
- Автор: Вайс Маргарет, Хикман Трейси
- Серия: Dragonlance: Chronicles #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Мутафова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дракони на зимната нощ». Краткое содержание книги:
На късната есен сред сивия здрач, на трите луни под сребристия плач притихна светът, потъмня светлината.. Героите бяха на брой деветима. За тяхната доблест легенди ще има…
Една трудна битка със силите на злото е спечелена. Но драконите в Крин все още не са победени. Нещо повече, сега вече те знаят откъде идва истинската опасност за тях.
Кралицата на Мрака е решена на всяка цена да се справи с онези, които заплашват могъществото й…
— Спомних си! — възкликна Таселхоф, заподскача и закрещя като подивял. — Спомних си! Спомних си! В Пакс Таркас! Физбан ми ги показа. На света има и добри дракони. Те ще ни помогнат да се преборим със злите! Само трябва да ги намерим. Ето ги и драконовите копия!
— Я по-тихо! — изръмжа някакъв глас отдолу. — Човек не може ли да поспи малко? Каква е тази врява? И мъртвец може да се събуди!
Таселхоф подскочи и се обърна, стиснал ножа си. Можеше да се закълне, че допреди малко помещението бе абсолютно празно. Но от каменната скамейка до стената се надигна една тъмна фигура, загърната в роба. Разтърси глава, протегна се, стана от скамейката, изкачи стъпалата и бързо отиде при кендера. Дори да искаше да избяга — а Тас не искаше, защото умираше от любопитство да разбере кой беше този, — пътят му за бягство беше отрязан. Отвори уста, за да попита съществото кое е и защо е избрало точно гърлото на дракона за следобедната си дрямка, но в този миг факлите осветиха фигурата. Беше някакъв старец. Беше…
Ножът издрънча на пода и той се свлече до перилата. За пръв, последен и единствен път в живота си Таселхоф Бърфут бе напълно лишен от дар-слово.
— Ф-ф-ф… — от гърлото му излезе само някакво фъфлене.
— Е няма ли да кажеш нещо? — изръмжа старецът и се наведе над него. — Допреди малко дрънкаше непрекъснато. Какво има? Нещо не е наред ли?
— ф-ф-ф… — продължи да заеква кендерът.
— О, горкият. Какво те мъчи? Имаш говорен дефект? Тъжно тъжно. Чакай да видим… — Старецът започна да рови из джобовете си и отвори поред множество кесии, докато Тас трепереше в краката му.
— Ето! — Магьосникът изрови някаква монета, сложи я в дланта на кендера и сключи отпуснатите му пръсти отгоре й. — Хайде бягай. Намери някой посветен…
— Физбан! — Таселхоф успя най-накрая да произнесе името му.
— Къде е? — Старецът се обърна, вдигна жезъла си и се втренчи тревожно в сенките. След малко явно се сети нещо, защото високо прошепна: — Сигурен ли си, че си видял тоя Физбан? Той не умря ли?
— И аз така мислех… — Тас беше много нещастен.
— Значи не му се полага да броди насам-натам и да плаши хората! — заяви гневно магьосникът. — Налага се да поговоря с него. Ей, ти!
Кендерът протегна немощно ръка и дръпна робата му.
— Н-не знам, не съм много сигурен, н-но мисля, че ти си Физбан.
— Стига бе! — Старецът се сепна. — Вярно, тази сутрин времето нещо не ми понесе, но чак пък толкова… — Раменете му провиснаха. — Значи съм мъртъв. Пукнал съм. Хвърлил съм топа. Ритнал съм кофата! — Той се затътра към скамейката и се стовари върху нея. — Погребението хубаво ли беше? Дойдоха ли много хора? Имаше ли топовен салют с двайсет и един изстрела? Винаги съм искал двайсет и един изстрела.
— Ами… ъъ… — запелтечи Тас, чудейки се какво е това топовен салют. — Ами, то беше… по-скоро… нещо като… заупокойна служба, ако може така да се каже. Виж сега… ние… ами… ъ-ъ… не успяхме да ти намерим…
— Останките? — довърши услужливо старецът.
— Ъъ…останките… — Търсихме ги, но под всичките тези кокоши пера… и черен елф… и Танис каза, че изобщо сме имали голям късмет, като сме останали живи…
— Кокоши пера! — възмути се старецът. — Какво общо имат някакви си кокоши пера с моето погребение?
— Ние… ъъ… ти, аз и Сестън… Помниш ли джуджетозеров? Ами, в Пакс Таркас имаше една голяма верига. И огромен червен дракон. Ние висяхме на веригата и драконът издиша огън отгоре й, веригата се стопи и паднахме… — Тас се сживя, защото това бе една от любимите му истории — и вече знаех, че това е краят. Щяхме да умрем. Падахме поне от двайсет метра (височината се увеличаваше с всеки следващ разказ), ти беше под мен и те чух да изричаш магически думи…
— Да, да, бих казал, че съм доста добър магьосник.
— Ъъ, вярно. — Тас за миг се разсея, но продължи много бързо. — Изрече някакво заклинание — перопад, или нещо подобно.
Както и да е, ти извика „пера“ и изведнъж — кендерът разпери ръце и на лицето му се изписа неподправено страхопочитание — се появиха милиони кокоши пера…
— И какво стана след това? — Физбан мушна Тас с пръст.
— Ох, ами… точно в този момент стана малко объркано… Едновременно се чуха писък и тупване. Звукът беше по-скоро нещо като „пльок“ и аз си помислих, че си се разпльокал на пода.
— Аз? Да съм се разпльокал?! — Той изгледа кендера с убийствен поглед. — Никога през живота си не съм се разпльоквал!
— Тогава Сестън и аз паднахме върху кокошите пера заедно с веригата. Търсих те, наистина те търсих. — Очите на Тас се насълзиха при спомена за отчаяното издирване на тялото му. — Но всичко бе в пера… и освен това отвън бяха драконите.