Дракони на зимната нощ
- Автор: Вайс Маргарет, Хикман Трейси
- Серия: Dragonlance: Chronicles #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Мутафова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дракони на зимната нощ». Краткое содержание книги:
На късната есен сред сивия здрач, на трите луни под сребристия плач притихна светът, потъмня светлината.. Героите бяха на брой деветима. За тяхната доблест легенди ще има…
Една трудна битка със силите на злото е спечелена. Но драконите в Крин все още не са победени. Нещо повече, сега вече те знаят откъде идва истинската опасност за тях.
Кралицата на Мрака е решена на всяка цена да се справи с онези, които заплашват могъществото й…
— Хей, Флинт, обзалагам се, че в тази вода може да се свари месо! — възкликна Таселхоф. Той лазеше по корем и надничаше през ръба от най-високата част на моста.
— Аз п-пък се обзалагам, че т-ти ще се с-свариш — заекна обезумялото от ужас джудже, което пълзеше на четири крака.
— Виж! Намерих в тази торба парче месо, сега ще го вържа с конец и ще го пусна във водата…
— Движи се! — изрева Флинт.
— С теб е много скучно — оплака се кендерът и се спусна надолу по задник.
Никой не заговори Силвара, докато прекосяваха моста, защото мислите им бяха съсредоточени в едно-единствено нещо — да слязат живи от Моста-пазач. Но когато стъпиха на твърда земя, Лорана веднага попита:
— Защо ни доведе тук?
— Все още ли ми нямаш доверие?
Лорана се поколеба и вдигна очи към огромния каменен дракон, чиято глава бе увенчана с корона от звезди. Устата му бе разтворена в ням вик, а очите се взираха някъде надалеч. Голям колкото стволовете на сто валенови дървета нокът сочеше напред.
— Първо отпрати Стърм и Дерек, а нас ни доведе при този паметник! — обвини я Лорана. — Какво очакваш да мисля? Наричаш това място Гробницата на Хума, но ние не знаем дали той е живял някога, или е само легенда. Как ще го докажеш? Тялото му вътре ли е?
— Н-не — смути се Силвара. — Тялото му изчезна заедно с…
— С кое?
— Заедно с копието. Драконовото копие, с което той уби Многоцветния и Безцветен Дракон. Нека да влезем и да пренощуваме тук. На сутринта ще разберете всичко, обещавам ви.
— Не мисля, че… — започна Лорана.
— Влизаме! — отсече Гилтанас. — Държиш се като глезено дете! Защо смяташ, че Силвара иска да ни причини зло? Ако тук наистина живее дракон, цял Ергот щеше да знае! А и отдавна да е унищожил всичко живо на острова. Това място не излъчва никакво зло, усещам само всепоглъщащ древен покой. Освен това е чудесно укритие! Елфите много скоро ще разберат, че кълбото е пристигнало невредимо в Санкрист и тогава ще можем да си тръгнем. Прав ли съм, Силвара? Нали затова ни доведе тук?
— Да. Такъв беше планът ми. Но сега трябва да побързаме, защото само докато сребърната луна все още е на небето, можем да влезем вътре.
Гилтанас хвана ръката й и двамата пристъпиха в ярката сребриста мъгла. Тас изприпка пред тях, размахал торбите си, а Флинт и Терос ги последваха. Лорана се поколеба, подозренията й се засилиха, но нямаше къде другаде да отиде и освен това — както призна само на себе си — изгаряше от любопитство.
От другата страна на моста пътят беше равен, но когато наближиха изваяния в планината паметник, стана стръмен.
Изведнъж от мъглата долетя гласът на Таселхоф.
— Я, Райстлин! Превърнал се е във великан!
— Кендерът откачи — отсъди с мрачно задоволство Флинт. — Знаех си…
Но другите се втурнаха, като повлякоха джуджето, и откриха Тас, който подскачаше на едно място и сочеше с пръст. Те спряха до него и онемяха.
— Кълна се в брадата на Реоркс — задъха се Флинт, — това наистина е Райстлин!
Пред тях се издигаше триметрова каменна статуя, която бе съвършено копие на младия магьосник.
— Ето го и Карамон! — извика Тас.
— И Танис… — прошепна уплашено Лорана. — Що за зла магия?
— Не е зла — отвърна Силвара, — освен за онзи, който носи зло. Той ще види в статуите ликовете на най-големите си врагове и страхът ще го спре. Но вие виждате приятели, което означава, че ще минете.
— Не бих казал, че Райстлин ми е приятел — измърмори Флинт.
— Аз също — присъедини се към него Лорана. Тя потрепери, като си спомни съня на кораба и пристъпи със свито сърце в кръга от съвършени, дори плашещи каменни копия на приятелите й. В средата му имаше малък храм. Семплата квадратна постройка с осмоъгълен стъпаловиден постамент беше изградена изцяло от обсидиан и блестеше от влагата. Всичко изглеждаше така, сякаш бе построено вчера — чистите и деликатни линии на релефите не покачваха и следа от стареене. Рицарите с драконови копия все още преследваха огромните чудовища, а драконите надаваха безмълвни писъци, пронизани от дългите и изящни оръжия.
— В този храм положиха тялото на Хума — обясни Силвара, докато ги водеше по стъпалата.
Студените бронзови врати се отвориха безшумно, когато ги докосна. Спътниците се поколебаха дали да влязат, но както беше качал Гилтанае, чук не се долавяше никакво зло. Лорана си спомни ужаса, който излъчваха душите на неумрелитс воини от гробницата на Кит Канап и Сла-Мори. А точи храм излъчваше печал и болка от загубата и познанието за една велика победа, спечелена срещу страховит противник и донесла вечен покой и сладостна последна отмора.