Смъртта на Некроманта

— Да.

Никола вдигна поглед към кулите на университета. Търсенето на помощ оттам означаваше обяснения, разкрития.

— Не съм бил тук от години. Той беше единственият, който можеше да ни помогне и да си мълчи.

Никола се усети да казва, че не знае какво да прави оттук нататък, признание, което при нормални обстоятелства можеше да бъде изтръгнато от него само посредством мъчения, но все пак успя да й го каже без следа от паника; беше странно.

На рамото на Мадлин се настани пухкав синьо-виолетов облак със смешна сгърчена човекоподобна фигурка в средата. Тя го бръсна и той отлетя с раздразнено писукане.

— Аз май познавам, — интересът на Мадлин бе изцяло погълнат от кафеникавата трева в краката й.

— Май познаваш? Кого?

— Стара …дружка.

Никола стисна зъби. Общо взето, колегите артисти на Мадлин се отличаваха с лекомислено поведение, подобно на онова на цветето-таласъм, което в момента подскачаше край тях в тревата. Понякога, когато се чувстваше неуверена в себе си, Мадлин ги имитираше, отчасти защото това й позволяваше да се разсее и да посвети мисълта си на решение на дилемата, която я тормозеше в момента. Когато го правеше с Никола, това го вбесяваше. Каза:

— Моля, иди където искаш и за колкото искаш време. Аз разполагам със всичкото време на света, нали знаеш?

Тя му хвърли мрачен, почти измъчен поглед.

— Не трябва да изравям погребаното минало. Ще сбъркам, ако размътя спокойните води, но…

— Това е от второ действие на Аранта — отряза я той — и ако смяташ да се държиш по такъв идиотски начин и очакваш да ти обръщам внимание, можеш поне да бъдеш така любезна да не заемаш диалози от любимата си пиеса.

— О, добре — Мадлин вдигна ръце в знак на капитулация — Тя се казва Мадел, живее на няколко километра от града и ако някой може да ни помогне, това е тя.

— Сигурна ли си?

Тя въздъхна раздразнено.

— Не, не съм сигурна. Но си помислих, че ако няма какво друго да правим, можем да половуваме диви гъски, докато чакаме сигурната си смърт тази нощ.

Никола зарея поглед в утринното небе.

— Мадлин…

— Да, да, сигурна съм — добави тя по-сериозно — Можем да стигнем там до следобеда, ако наемем двуколка или кучешки впряг, или нещо подобно. И по-добре да тръгваме.

— Но…

Никога не си ми казвала, че познаваш магьосници. Започна да разбира защо толкова настояваше да го придружи до Лодун. През цялото време е знаела, че има алтернатива на Виран Асилва, но не е искала да я предложи, докато не се убеди, че всички останали възможности са изчерпани. Знаеше, че тя разбира нещо от магия, но предполагаше, че го е научила междувременно, по начина, по който я поназнайваше и той, просто защото беше живял и учил в Лодун. Подозираше, че това ще се превърне причина за по-продължителен разговор, който не можеха да си позволят да проведат в населената с цветя-таласъми градина на Виран Асилва и с Изпратеното по петите им. Каза.

— чудесно. Да тръгваме.