Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
По лицето на жертвата избиха капки пот и тя изпъшка. Търпение. Още малко.
От ревност беше. Ревността на онези, които не можеха да постигнат онова, което умееше тя. Имаше ли един поне от всички онези, които бе измъкнала от прегръдката на смъртта, който да заяви, че би предпочел да умре, вместо да изстрада малкото, което тя извличаше от тях? А другите? Винаги се намираха хора, които заслужават страдание. Какво значение имаше, че тя с удоволствие им поднасяше този десерт? Съветът, с неговия лицемерен хленч за законност и права. Тя си бе заслужила правото на това, което правеше; сама си го беше спечелила. Беше много по-ценна за света от всички онези, които я забавляваха с писъците си. А в своята сляпа ревност Съветът бе решил нея да срине!
Е, някои от тях след това бяха паднали в ръцете й, през войната. При достатъчно време тя можеше да прекърши и най-силния мъж, и най-гордата жена, да ги размекне като глина и да ги извае точно такива, каквито иска да ги види. Процесът можеше и да е по-бавен, отколкото Принудата, но доставяше невъобразимо по-голямо удоволствие. Освен това Принудата можеше да се разплете. Но нейните пациенти… На колене я бяха молили да отдадат душите си на Сянката и бяха служили покорно до самата си смърт. Всеки път щом напълнеше чашата на Демандред — с поредния Съветник, заявил публично верността си към Великия властелин — за нея оставаше най-добрата част, да вижда пребледнелите им лица дори след много години, щом я срещнеха, и да я уверяват трескаво колко верни са останали на онова, в което ги беше превърнала.
Първият хлип се откъсна от висящата във въздуха жена и беше бързо потиснат. Семирага чакаше равнодушно. Припряността понякога можеше да е наложителна, но прекаленото бързане можеше да развали всичко. Избухнаха нови хлипове, надмогнали усилието на страдащата да ги потисне, все по-силни и по-силни, докато не преминаха в неудържим вой. Широко изцъклените сини очи вече не виждаха нищо. Започваше се.
Семирага рязко прекъсна потоците на сайдар, но минаха още няколко мига, докато писъците се уталожат в немощни хлипове.
— Как се казваш? — попита тя кротко. Въпросът беше без значение, стига жената да отговори. Можеше и да е „Още ли ме презираш?“ — често се оказваше много приятно да го повтаряш, докато жертвата ти не започне да те моли да й позволиш да докаже, че не е така — но този път тя държеше всеки въпрос да си дойде поред.
Неволни гърчове пробягаха по увисналото тяло на жената и тя измърмори дрезгаво:
— Кабриана Мекандес.
Семирага се усмихна.
— Добре е, че ми казваш истината. — В мозъка съществуваха центрове на болката и центрове на удоволствието. Тя стимулира един от вторите само за няколко мига, но силно, пристъпвайки по-близо. От тласъка очите на Кабриана се оцъклиха до крайност; тя ахна и се разтресе. Семирага извади кърпа от ръкава си, вдигна удивеното лице на жената и нежно изтри потта по него. — Знам, че ти беше много трудно, Кабриана — рече тя топло. — Отметна от челото влажната й коса. — Искаш ли да пийнеш нещо? — Без да дочака отговор, тя преля и от масичката в ъгъла към ръката й полетя олющено метално канче. Айез Седай не отмести очи от Семирага, но отпи жадно. След няколко глътки Семирага дръпна канчето и го върна на масата. — Да, така е по-добре, нали? Запомни, постарай се да не си създаваш повече трудности.
— Плюя в майчиното ти мляко, Мраколюбке! Чу ли ме? Ще те…
Семирага престана да я слуша. В други случаи щеше да изпита удоволствие, че непокорството на жертвата й още не е прекършено. Най-чистата възбуда от постепенното заличаване на всякакво непокорство и достойнство — да наблюдава как жертвата най-сетне осъзнава, че се бори напразно да задържи онова, което й е останало. Сега обаче нямаше време за подобна наслада. Тя отново грижливо изпъна мрежата по центровете на болката в мозъка на Кабриана и я затегна. Обикновено предпочиташе да го прави постепенно и под пълен личен контрол, но сега трябваше да се побърза. Включи мрежата, преля да изгаси светлините и излезе. Тъмнината също щеше да изиграе роля. Сама, в тъмното и с болката.
Коридорът бе сумрачен и пуст, изсечен в камък, с кръстосващи го проходи, които тя нямаше никакво желание да изследва. Виждаха се само още две врати, едната от които водеше към сегашните й покои. Те бяха достатъчно удобни, но тя не тръгна натам. Пред другата врата стоеше Шайдар Харан, облечен в черно и загърнат в сумрак като дим, така неподвижен, че когато заговори, почти я стресна.
— Какво разбра?
Привикването й в Шайол Гул бе завършило с едно предупреждение на Великия властелин. ПОДЧИНЯВАШ ЛИ СЕ НА ШАЙДАР ХАРАН, ПОДЧИНЯВАШ СЕ НА МЕН. НЕ СЕ ЛИ ПОДЧИНЯВАШ НА ШАЙДАР ХАРАН… Нямаше нужда от повече.