Спокойствието на хаоса
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спокойствието на хаоса». Краткое содержание книги:
Но въпреки това е развил инстинкт за полет.
И още: Правенето на дете не е интелектуална дейност.
Но ако се прави от глупак, се появява глупак.
Досещате ли се каква е връзката между двата инстинкта?
… Слизаме по пътеката да изпратим момичетата до гарата. Влакът е след десетина минути. Затова дон Паскуале се разсвирка. И то точно навреме, за да успеем да си кажем по две нормални думи преди да се разделим. Има усет към организацията, човекът. След казармата сигурно ще стане отговорен лъв в някакъв прайд.
Не трябва да слизаме до самата гара, защото може да ни види вражеско око. Целуваме се с Бистра. По бузите. Тя ме поглежда и едва доловимо прошепва:
— Извинявай за глупостите, които…
— Това са едни от най-милите думи, които съм чувал. — Вече съм се взел в ръце. Иска ми се да й кажа още нещо, но успявам да замълча. Обръщам се и тръгвам бавно нагоре по пътеката. След малко ме застигат забързани стъпки.
— Бистра е свястно момиче. Ако решиш нещо и ти дотрябва адресът й, кажи — споделя донът.
— Усетих, че е свястно момиче. Сюрпризът се получи. Ако трябва, ще ти кажа…
Влизаме в поделението. Разделяме се да придремем под различни сенки. Вечерта, когато слънцето се скрива, отиваме да полеем земята за утрешното свещенодействие с кирките. Дон Паскуале държи маркуча и си подсвирква. Тихо и малко поотнесено. Не се опитваме да си бърборим, няма за какво…
На сутринта заварваме капитана до изкопа. Гледа, рови с върха на обувката меката пръст, усмихва се по неговия си начин:
— Браво бе, дяволи! Така копаенето е радост, нали?
— Искате ли да се порадвате с кирката? Тъкмо ще се обзаведете и със званието „Дявол“ — предлагам с готовност.
— Не, не искам. Моят живот си има други радости. До края на седмицата да сте свършили. От понеделник ви чака друга радост — бране на царевица.
— Не се ли събира прекалено много радост за двамата нехранимайковци? — подпитва малко тъжно дон Паскуале.
— Кой е казал, че сте нехранимайковци? — гледа го учудено командирът. — Утре, може би ще се гордея с вас?
— Утре може би ще се гордеете, ама днес ни изцеждате водата. Нали това ни беше работата до края на службата? — мърморя. — Проявихме съобразителност, а сега, вместо облекчение — кукуруз.
— Точно така. Кукуруз! — потвърждава капитанът и тръгва към щаба.
Хващаме се на яка работа и за два дни свършваме. Така ни остават два дни за почивка преди понеделника.
Първият ден навлизаме в царевицата. Берем и хвърляме на купове кочаните със златисто зърно. Вечерта се прибираме около двайсетина минути, докато стигнем до началото на блока. На втория ден се прибираме над половин час. И така, с всеки ден навлизаме все по-навътре. И губим все повече време за връщане. По едно време ме обхваща съмнение: Че по земята няма морета, няма океани, няма планини, няма пустини. Цялото земно кълбо е засято с царевица. Царевица без начало и без край. Някъде далеч пред нас, вероятно на другия край на света, се чува буботенето на комбайн. И той горкият, бере царевица. Но нормата му е доста по-голяма от нашата.
Вечер се прибирам и си вземам душ. Кожата ме сърби от раничките, направени от острите листа. Въпреки сърбежа, бързо заспивам. И сънувам царевична безкрайност…
Тази вечер ще се прибера и си лягам. Нямам сили даже за един душ. Едва влача крака. Когато минавам край щаба, отвътре се показва Карузо.
— Имаш телеграма. При командира е. Каза, щом се прибереш, да му се обадиш.
Нещо ми трепва отвътре. Уж съм уморен, ама… Потропвам и връхлитам в стаята на капитана. Той пак пише нещо.
— Имало телеграма за мен… — Ама съм госпожица, виж как ми изтъня гласът…
— Има телеграма. Но, за получаването на такава телеграма се идва с кутия шоколадови бонбони.
— Бонбони има само в селото.
— Ще се обадя на дежурния да те пусне — и продължава да пише.
Отивам до залата, грабвам парите и слизам до селската бакалия. Краката ми едва докосват земята. Купувам три кутии шоколадови бонбони и две бутилки коняк. Прибирам се и отивам в щаба. След кратък размисъл, оставям бутилките до врата и влизам с бонбоните. Разпечатвам една кутия. Капитанът поглежда кафявите таралежчета:
— Тия бонбони са много сухи…
Внасям бутилка.
— Ами, да ги навлажним.
Капитанът става от бюрото си, вади от някакъв шкаф две чаши и ми ги подава, заедно с телеграмата.
Наливам златистата течност и му поднасям чашата. Доживях да пия коняк в щаба. И то с най-големия противник на пиенето. Не знам как ще го разберете, но се чувствам вече в друга кожа. Забравил съм за черното отчаяние на зимните месеци, за това, че често ме е било яд на този рано обелял военен. В този момент осъзнавам, че всъщност съм имал късмет да попадна на белокосия, който, макар да има принципи, често несъвместими с моите, е запазил в себе си една хубава, обикновена човещина. Осъзнавам, че всъщност той никога не е играл срещу мен.