Войната на завоевателите

— Както сам виждате, командире, не са ни оставили много за изучаване — бе коментарът на лейтенант-инженер Алекс Уилямс, след като групата влезе и в последния хексагон на изоставената зхиррзхианска база. Също като предишните помещения, и това бе съвсем опразнено. — Добрата новина е самата постройка — продължи Уилямс. — Изследователската група докладва, че материалът е подобен на керамичните плочки, които завоевателите използват в корпусите на бойните си кораби. Само че по-тънки.

— И това ще ни свърши работа — съгласи се Фелиан, докато се оглеждаше, споходен от неприятни спомени. Бяха минали само петнайсет дни, откакто Арик и Куин го измъкнаха от това място — в безсъзнание, с някаква зхиррзхианска отрова в кръвта. Съвсем недостатъчно време, за да се възстанови организмът му напълно, но ето че пак бе на тази планета.

В него отново изплуваха спомените от затворничеството. И от ужасяващия разгром, който го бе довел тук.

Фелиан разтърси глава, за да прогони неприятните мисли, и втренчи поглед в третия член на групата. Полковник Хелън Пембъртън, ако правилно бе запомнил името, около петдесетгодишна, с черна коса, пронизващи сиви очи и едва доловим конфедеративен акцент. Придружаваше Уилямс, когато Фелиан кацна, и не бе проронила нито думичка, откакто се присъедини към тях.

— Извинете, полковник. Казахте ли нещо?

— Засега не — отвърна жената. Изучаваше го с присвити очи. — Но след като ме заговорихте, ще ви попитам: бяхте ли на някое от тези места по време на пленничеството си?

— Не. — Фелиан поклати глава. — Държаха ме в килия — в стаята с големия стъклен цилиндър в центъра — и ме изведоха само един-два пъти.

— Аха — отвърна тя. — Продължавайте, лейтенант.

— Ами, това май е всичко. — Инженерът се огледа още веднъж. — Освен вдлъбнатините в пода, където са се намирали пирамидата и куполите, за които ни разказахте. И, разбира се, оградата.

— Да, Трр-гилаг спомена за външна ограда — припомни си Фелиан. — Къде по-точно е това?

— На около половин километър оттук — отвърна Уилямс и махна с ръка напосоки. — Изработена е от тънка мрежа, висока е два метра и е вкопана в земята.

— Вие не я ли видяхте преди? — намеси се Пембъртън.

— Не — отвърна Фелиан. — Макар че имаше една пътека, която водеше от площадката за кацане към дърветата. Предполагам, че е стигала дотам.

— Да, точно така — потвърди Уилямс. — Искате ли да идем и да погледнем?

— Разбира се — съгласи се Фелиан, макар че не виждаше особен смисъл в това. В края на краищата той не беше експерт по непознати материали. Бяха го пратили само защото единствен имаше опит с това място, макар и доста ограничен.

Излязоха навън и тръгнаха към площадката за кацане. Междувременно се беше заоблачило и полъхваше студен вятър.

— За съжаление зхиррзхианците са разполагали с предостатъчно време, за да съберат всичко необходимо и да отлетят — продължи Уилямс, докато крачеха по тясната, покрита с червеникав прах пътека. — Около деветдесет часа, по моя преценка, преди да пристигнат предните сили на миротворците.