Диамантената колесница
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената колесница». Краткое содержание книги:
Но дори Фандорин не може да предположи кой е противникът му — и как преследването ще го върне назад в годините, към времето, когато като млад дипломат се озовава В Япония.
Там, в страната на изгряващото слънце, младият Фандорин опознава един нов, непознат, но странно привлекателен свят. Япония става сцена на драматичния му сблъсък с мистериозната общност на нинджите, с амбициите и кроежите на японски аристократи, и на неговата съдбовна любов със загадъчната красавица О-Юми; любов, която бележи живота му и трагичната развръзка на едно дълго разследване.
Безучастни останаха само отмалялата госпожица Благолепова и блаженстващите опиомани, макар че понякога по тюфлеците им пръсваше кръв от някоя съсечена артерия. Върху дремещия китаец се стовари една от поредните жертви на юнака човекохвъргач, но временният обитател на райските градини само се усмихна мечтателно.
Белите превръзки отстъпваха към тезгяха, губейки човек след човек. Един лежеше с пукната глава, друг стенеше, притиснал счупената си ръка със здравата, но и атакуващите понасяха загуби. Налетя върху острие на меч виртуозът на странните пръчки. Рухна майсторът на веригата, пронизан едновременно от двете страни. Кръглоликият скачач беше жив, но отнесе здрав удар в слепоочието и сега седеше на пода, тъпо клатейки полуобръснатата си глава.
Затова пък Гърбавия бе затиснат в ъгъла от двамата си най-опасни врагове — татуирания исполин и мустакатия с гърбавия нос.
Стопанинът опря гърбица в тезгяха, неочаквано изкусно се преметна отгоре и се озова от другата му страна. Само че това едва ли щеше да го спаси.
Главатарят на нападателите направи крачка напред и с върховете на пръстите завъртя оръжието си. То със съскане описваше осморки във въздуха.
Гърбавият вдигна ръка. В нея блесна шестзаряден револвер.
— Крайно време беше — обърна се към помощника си Ераст Петрович. — Можеше да се сети и по-рано.
На лицето на мустакатия разбойник се изписа такова учудване, все едно никога не бе виждал огнестрелно оръжие. Ръката с пръчката изхвърча нагоре, но изстрелът я изпревари. Куршумът се заби между очите на бандита и го повали. От черната дупка бавно, сякаш насила, заструи кръв. Гримаса на смайване скова чертите на убития.
Последният нападател също остана слисан. Пълната му долна устна увисна, мазните очички ситно замигаха.
Гърбавия извика някаква команда. Един от пазвантите, олюлявайки се, се изправи. Последва го втори, трети, четвърти. Те сграбчиха гиганта за ръцете, но той леко, почти небрежно размърда плещи и белите превръзки се разхвърчаха на всички посоки. Тогава съдържателят най-спокойно изпразни оръжието си в гърдите на бабанката. Оня потръпваше, докато петте куршума се забиваха в огромното му тяло. Залитна, обвит в барутен дим, и се свлече на рогозките.
— Най-малко половин дузина трупове — тегли чертата Ераст Петрович. — Трябва да викнем полиция.
— Трябва да си тръгваме час по-скоро — възрази му Сирота. — Какъв ужасен Инцидент! Руският вицеконсул свидетел на бандитски бой. Ах, какъв подлец е тоя Семуши!
— Защо? — учуди се Фандорин. — Той брани живота си и заведението си. В противен случай щяха да го убият.
— Вие не разбирате! Истинските якудзи не признават барута! Те убиват само с хладно оръжие или с голи ръце! Какъв позор! Накъде отива Япония! Да вървим!
Стрелбата свести София Диогеновна и тя седна, скръстила крака. Деловодителят й помогна да стане и я помъкна към изхода.
Чиновникът тръгна след тях, но не спираше да се озърта. Той видя как пазачите отмъкват мъртвите зад тезгяха, как вдигат и отвеждат ранените. Извиха ръцете на зашеметения дребосък, изляха отгоре му кана вода.
— Какво става? — повика го Сирота от вратата. — Побързайте!
Ераст Петрович не само не се забърза, ами спря.
— Изчакайте ме отвън. Д-да си прибера п-печалбата.
Но титулярният съветник не се насочи към масата с купчината окървавено сребро, а към тезгяха, където стоеше съдържателят и където бяха отвели заловения якудза.
Гърбавия го попита нещо. Вместо отговор дребосъкът се опита да го нацели с крак в слабините, ала ударът му беше вял и неточен, явно пленникът още не бе дошъл на себе си. Съдържателят засъска злобно и зарита якия момък по корема, по коленете, по глезените.
Дребосъкът не издаде нито звук.
Гърбавия отри пот от челото и отново го попита нещо.
— Иска да научи дали са останали още хора в Чобей-гуми — прошепна някой в ухото на Ераст Петрович.
Беше Сирота. Бе извел София Диогеновна навън и се бе върнал, толкова отговорен човек.
— Къде да са останали?
— В бандата. Но якудзата, естествено, няма да му каже. Сега ще го убият. Да си вървим. Всеки момент ще дойдат полицаи, вече със сигурност са научили какво е станало тук.
Трима с бели превръзки с пъшкане теглеха по пода мъртвия богатир. Мощните му ръце се влачеха, безсилно отпуснати. На двата малки пръста липсваха последните стави.