Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
След един месец тя подписа договора за продажбата и в същото време купи малка къщичка до Годервил, на голямото шосе за Монтивилие, в селцето Батвил.
А после чак до вечерта се разхожда съвсем сама по алеята на маминка, отпаднала духом, с разкъсано сърце; изпращаше прощален, сърцераздирателен привет на кръгозора, на дърветата, на проядената от червеи пейка под явора, на всички тъй добре познати неща, сраснали сякаш с мислите и душата й, на горичката, на височинката пред равнината, където често бе сядала, откъдето видя как тича граф дьо Фурвил в злокобния ден на смъртта на Жюлиен, на стария бряст с отнесен от вятъра връх, където често се бе облягала, на родната градина.
Розали дойде и я хвана под ръка, за да я принуди да се прибере.
Пред входа чакаше снажен двадесет и пет годишен селянин. Той поздрави дружелюбно, като че я познаваше отдавна.
— Добър ден, госпожо Жана, как сте? Мама ми заръча да дойда за пренасянето. Искам да зная какво ще вземете с вас, защото ще идвам от време на време, когато съм свободен от полска работа.
Беше синът на прислужницата, синът на Жюлиен, братът на Пол.
Стори й се, че сърцето й спря, а същевременно й се прииска да прегърне момъка.
Тя го гледаше, търсеше прилика с мъжа си, със собствения си син. Той бе румен, здравеняк, взел бе русите коси и сините очи на майка си и все пак приличаше на Жюлиен. В какво? По какво? Тя не знаеше, но имаше нещо негово в общия му израз.
Младежът каза:
— Ще ви бъда много задължен, ако можете веднага да ми покажете вещите.
Но тя не знаеше още какво ще реши да отнесе със себе си — новото й жилище беше много малко, затова помоли момъка да дойде пак в края на седмицата.
Пренасянето я увлече, внесе известно тъжно разнообразие в унилия й безрадостен живот.
Тя ходеше от стая в стая, избираше вещите, които й напомняха разни случки, близки на сърцето вещи, съставна част от нашия живот, едва ли не от самите нас, запомнени още от детинство, свързани с радостни или тъжни спомени, с отделни моменти от нашата история, безмълвни спътници на сладостни или скръбни часове, остарели и изтъркали се пред очите ни, с нацепена на места коприна и разкъсана подплата, с разклатени крака и избелели цветове.
Тя подбираше предметите един по един, често се колебаеше, смутена, като че й предстоеше да вземе важно решение, все се отмяташе, сравняваше достойнствата на две кресла или някое вехто писалище със старинна работна масичка.
Отваряше чекмеджета, мъчеше се да си припомни разни факти. А когато най-после решаваше: „Да, ще взема това!“ — сваляха предмета в трапезарията.
Тя пожела да запази обстановката на своята стая — леглото, тапетите, часовника, всичко.
От салона взе няколко кресла, чиито рисунки бе обичала още от ранно детство — щъркела и лисицата, лисицата и гарвана, щуреца и мравката и печалния рибар. А като бродеше веднъж по всички ъгли на жилището, което скоро щеше да напусне, тя се качи на тавана.
Стъписа се от почуда. Какви ли не разнообразни вещи имаше тук, някои счупени, други замърсени или качени, кой знае защо — сигурно не са се харесвали вече или са били заменени с други. Съзря хиляди играчки, познати някога и внезапно изчезнали, без да се сети вече за тях, дребни предмети, с които си бе служила, стари, незначителни вещи, които се бяха търкаляли петнадесет години край нея; виждала ги бе всеки ден, без да ги забелязва, а сега, намерени там, на тавана, край други още по-стари предмети, запомнени от времето на първото й идване в „Тополите“, придобиваха особено значение на забравени свидетели, на отново срещнати приятели. Те й наподобяваха хора, с които дълго дружим, без да ни се доверят, и внезапно някоя вечер при най-незначителен повод, почват да бъбрят безспир и да разкриват неподозирани страни на душата си.
С трепетно сърце минаваше от предмет на предмет и мълвеше:
— Я виж! Аз пукнах тази китайска чаша една вечер, няколко дни преди сватбата ми. Ах, ето малкото мамино фенерче и бастуна, който татко счупи, когато искаше да отмести лоста на вратата, набъбнал от дъжда.
Там имаше и много непознати ней неща, които не й напомняха нищо, принадлежали на дедите или прадедите й, вещи, потънали в прах, заточеници от друг век, натъжени от забвението си, от това, че никой не знае тяхната история и приключения, защото никой не бе виждал хората, които са ги избирали, купували, притежавали и обичали. Никой не бе познавал ръцете, които са ги докосвали нежно, и очите, които са им се любували.
Жана ги пипаше, обръщаше ги в ръцете си, пръстите й се отпечатваха върху напластения прах. Тя се застояваше сред тези вехтории под бледата светлина, която струеше от малките прозорчета на покрива.