Огнено жертвоприношение

— Ричард, ти сам знаеш какво чувствам сега. И сам можеш да си отговориш на глупавия въпрос.

Той затвори очи, сключи ръце пред гърдите си и притисна дланите си с такава сила, че ръцете му затрепериха, а мускулите се изопнаха.

Почувствах как се отдръпна от мен, макар че тази дума не предава напълно усещането. Той сякаш издигна стена, мислена преграда между нас. Някой трябваше да го направи, но на мен дори не ми беше хрумнало да опитам. Видът на тялото му и моето усещане за него ме бяха превърнали в един трептящ хормон. Не, това не можеше да се опише с думи.

Гледах как тялото му се освобождава от напрежението, мускул след мускул. Той бавно, почти като след сън, отвори очи и беше спокоен и умиротворен. Никога не съм владеела толкова добре медитацията.

Ричард отпусна ръце и ме погледна.

— Така по-добре ли е?

— Да, благодаря — кимнах аз.

Той поклати глава.

— Не ми благодари. Трябваше или да се взема в ръце, или да избягам с вой.

Стояхме и се гледахме. Мълчанието надвисваше като тежка завеса.

— Какво искаш, Ричард?

Той се засмя сподавено, така че цялата се изчервих.

— Знаеш какво имам предвид.

— Да. Знам. Докато не бях в града, ти си се провъзгласила за лупа.

— Стивън ли имаш предвид?

— Нямаше право да вървиш срещу изрични заповеди на Силви — кимна той. — Аз поверих командването на нея, не на теб.

— Тя му отказа защитата на глутницата. Знаеш ли какво означава това?

— Знам по-добре от теб. Без защитата на доминант, той е плячка за всеки, който го поиска, като леопардлаците, след като ти уби Габриел.

Аз се отдръпнах от стената.

— Ако ми беше казал какво ще се случи с тях, щях да им помогна, Ричард.

— Наистина ли? — попита той и посочи пистолета в ръката ми. — Или просто щеше да ги убиеш?

— Не, Силви искаше да го направи, не аз.

Но аз стоях с пистолет в ръка и не можех да измисля елегантен начин да го махна.

— Знам колко мразиш върколаците, Анита. Смятах, че не даваш пет пари за тях и всички така смятаха, иначе все някой щеше да ти го каже. Всички мислеха, че това не те вълнува и че щом си могла да низвергнеш любимия си само защото веднъж месечно се превръща в чудовище, тогава какво да говорим за онези, които не познаваш?

Той беше преднамерено жесток. Никога не го бях виждала да прави нещо само за да уязви някого, да извади ножа от раната и после да го забие още по-дълбоко. Това беше дребнавост, а Ричард никога не бе дребнав.

— Много добре знаеш, че нещата не стояха така.

— Наистина ли? — той седна на леглото и сграбчи с две ръце чаршафа. Вдигна го към лицето си и вдиша дълбоко, при което ме гледаше с гняв. — Твоят мирис все още ми действа като наркотик и те мразя за това.

— Само преди няколко минути бях в главата ти, Ричард, не си ли спомняш? Ти не ме мразиш. Нямаше да е толкова болезнено, ако ме мразеше.

Той отпусна чаршафа на коленете си и го смачка в юмруците си.

— Любовта не е по-силна от всичко, нали?

— Не е — кимнах аз.

Той стана поривисто и закрачи из стаята в тесен кръг. Накрая спря пред мен. Вече нямаше „магия“, просто двама души, застанали един срещу друг. Но все още ми беше трудно да съм толкова близо до него. Тежко ми беше да знам, че вече не бива да го докосвам. По дяволите, не би трябвало да е толкова тежко. Аз бях направила своя избор.