Последният скок на лъва
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Кори (bg) #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последният скок на лъва». Краткое содержание книги:
— Имената и информацията за свръзка на хората, с които сме работили по цял свят — хора от чужди разузнавания, полицейски агенции, Интерпол и информатори.
— Добре. Някой да го е засичал?
— Не. Изчезна безследно за три години. От друга страна, лошите типове обикновено го правят, преди да се появят отново за някоя голяма мисия.
Парези кимна.
— Явно се е подготвял за това.
— Или пък се е сражавал в Афганистан или Ирак.
Парези отново кимна и попита:
— А как стои въпросът с наградата от един милион? Да има претенденти?
— Не, но се появиха няколко заинтересовани групи.
— Ясно. Точно така намираме деветдесет процента от кучите синове, които търсим. Парите си вършат работата.
— Освен ако хората не се насират от страх. Или ако онзи, когото търсим, не се е превърнал в легенда. Колко предлагаме в момента за Осама бин Ладен?
— Мисля, че двайсет милиона.
— А за Саддам Хюсеин?
— Двайсет и пет.
— И имаме ли напредък?
— Ще видим.
Поговорихме още малко и се стигна до въпроса къде може да се крие Халил. И двамата бяхме съгласни, че едва ли се е сврял в някой мюсюлмански квартал, където детективите от спецчастта със сигурност щяха да го търсят — или където някой може да реши, че дори някакъв си мизерен милион си е доста изкусителен.
— Както се вижда, Халил е добре финансиран и има сериозна подкрепа, вероятно от някоя мрежа или клетка в Ню Йорк — казах аз. — Които и да са тези хора, те вероятно разполагат с няколко тайни убежища в Манхатън — апартаменти, наети от някоя фиктивна корпорация за посещаващи града колеги. Могат да имат апартамент дори в твоя блок — добавих.
Парези се усмихна криво.
— Или в твоя.
— Да де. Или в блока на Уолш. Важното е, че Асад Халил не спи на дивана на братовчеда Абдул в Бей Ридж и не пие чай в някоя пушалня. Той е напълно откъснат от сънародниците си, докато не му притрябва нещо от тях, а дори и тогава има един или двама представители, така че не му се налага да си има вземане-даване директно с човека, с когото се среща в крайна сметка. Например, когато Фарид в Калифорния и Амир в Ню Йорк са се срещнали с Асад Халил, това е била първата им среща — и последната.
Парези за момент се замисли.
— Ако Халил е прочел съобщението на Уолш до телефона на Кейт, може да се е уплашил. Което е и добро, и лошо. Добро, защото го откъсва от либийските му контакти, а лошо, защото не ни остава много надежда да проследим някой Абдул, който да ни отведе до друг Абдул, а той — до Халил.
— Да. Но лично аз предпочитам Халил да е подплашен и изолиран от контактите си. Знаем за три блока с тайни апартаменти в Манхатън — напомних му. — Трябва да ги следим денонощно.
— Правим го.
— Сигурен съм обаче, че благодетелите му са му осигурили място, което не е било използвано досега.
Парези обмисли всичко това и заключи:
— Няма да е лесно да намерим този тип по обичайния начин.
— Но ще го намерим.
— Да. Убийците винаги оставят следи, а понякога се прецакват на местопрестъплението.
— Правилно. А ние имаме предимството да познаваме поне един от хората, които е замислил да убие.
Капитан Парези като че ли си припомни, че той също може би е в списъка на Халил, и каза:
— Ще обсъждаме личната безопасност в кабинета на Уолш.
— А сега може би е по-добре да обсъдим мисълта ти какво друго се кани да направи Халил, за да се отплати на благодетелите си — отвърнах.
Той помълча няколко секунди, после каза:
— Ще е преливане от пусто в празно. Не разполагаме с никаква информация за тази възможност.
— Трябва обаче да мислим и за това и да потърсим данни за по-мащабна терористична атака — посочих.
— Трябва да го задържим бързо, за да не ни се налага да се безпокоим за това — уклончиво отговори той. — Ще му зададем тези въпроси, когато го пипнем.
Явно капитан Парези не искаше да се спира на въпроса, който сам беше повдигнал. Или най-малкото не искаше да се спира на него заедно с мен.
Винс Парези е свестен тип, честно ченге и подобно на мен, беше попаднал в различен свят на криминално правосъдие от онзи, в който беше работил преди. Бяхме се нагодили към новите обстоятелства и се надявахме, че правим правилните неща за истината, справедливостта и американския начин на живот. И мисля, че в повечето случаи беше така — само дето от време на време изникваше нещо шантаво и ни се казваше да си затваряме устата. А като доказателство, че сме аутсайдери, нито веднъж не поискаха от нас да вършим неща, които могат да повдигнат въпроси. Искам да кажа, че тия неща ги правя на своя отговорност.