Последна саможертва

перчи как може да победи всеки и всичко. Отново ми напомни

за Джил. Джил също тепърва трябваше да научи още доста неща

за истинската битка, но нямаше търпение да се впусне в схватка.

Но тя беше много по-тиха и предпазлива от Анджелина, затова

следващите думи на Анджелина ме изненадаха.

– Моля те. Не е само заради стригоите! Искам да видя све-

та. Имам нужда да видя нещо друго освен това място! – Беше

снижила глас, така че останалите да не могат да я чуят. – Била

съм само два пъти в Рубисвил, а съм чувала, че изобщо не

може да се сравнява с големите градове.

– Не може – съгласих се. Аз дори не го смятах за град.

– Моля те – замоли се тя отново, като този път гласът ѝ

трепереше. – Вземи ме с вас.

Внезапно ми стана жал за нея. Брат ѝ също бе проявил из-

вестен копнеж към външния свят, но далеч не толкова страс-

тен. Той се шегуваше, че няма да е зле да ползват електри-

чество, но бях сигурна, че е щастлив и без достиженията на

модерния свят. Ала за Анджелина ситуацията беше много по-

отчайваща. Аз отлично знаех какво означава да се чувстваш

като уловен в капан, защото си неразривно свързан с нечий

друг живот, и искрено съжалявах за това, което щях да кажа.

 186 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

– Не мога, Анджелина. Трябва да продължим сами. Съжа-

лявам, наистина съжалявам.

Сините ѝ очи се замъглиха. Затича и се скри в гората, преди

да видя сълзите ѝ. След това се чувствах ужасно и не можех да

спра да мисля за нея, докато се сбогувахме с останалите. Бях

толкова разсеяна, че дори позволих на Джошуа да ме прегър-

не на раздяла.

Изпитах облекчение, когато отново се озовахме на пътя.

Радвах се, че се отдалечаваме от Съхранителите, и бях готова за

истински действия, за да започна най-сетне да помагам на Лиса.

Лексингтън беше първата ни стъпка. Очакваха ни шест часа

пътуване с кола и Сидни, както обикновено, нямаше да позволи

на друг да кара колата ѝ. Двамата с Дмитрий протестирахме, но

напразно. Накрая се отказахме, когато осъзнахме, че ако скоро

ни предстоеше да се срещнем със стригои, беше по-добре да си

починем и запазим силите си. Адресът на Донован – стригоя, за

когото се предполагаше, че познава Соня – беше единственото

място, където можеше да бъде намерен през нощта. Това озна-

чаваше, че трябваше да пристигнем в Лексингтън преди изгрев

слънце, за да не го изпуснем и да не изгубим дирите му, когато

се скрие в дневното си леговище. Това също така означаваше,

че ще се срещнем със стригой по тъмно. Тъй като бяхме сигур-

ни, че почти нищо не можеше да се случи по време на пътува-

нето – особено след като напуснахме Западна Вирджиния, – с

Дмитрий се съгласихме, че можем да подремнем малко, имайки

предвид, че никой от нас не бе спал пълноценно.

Въпреки че равномерното движение на колата ми дейст-

ваше успокоително и приспивно, не можах да се унеса в ис-