Покани ме да вляза

Тази нощ спа само четири-пет часа, страхуваше се да не дойде Ели. В такъв случай щеше да се принуди да говори с нея, да направи нещо. Да я отблъсне. Затова заспа в автобуса за Нортеле и се събуди чак когато пристигнаха. В автобуса за Родмансьо се стараеше да остане буден, измисли си игра, в която се опитваше да си спомни ковкото се може повече от пътя.

Сега там ще се появи жълта къща с вятърна мелница на ливадата.

Покрай прозореца мина жълта къща със заснежени крила на вятърната мелница. И така нататък. В Спилешбуда в автобуса се качи момиче. Оскар се вкопчи в дръжката на облегалката пред себе си. Малко му заприлича на Ели. Разбира се, не беше тя. Момичето седна няколко седалки пред него. Той се взря в тила му.

Каква е тя?

Тази мисъл му дойде още в мазето, докато събираше бутилките и бършеше кръвта по ръката си с парцал от общото помещение: да не е вампир? Това обясняваше много неща.

Тя никога не се появяваше през деня.

Можеше да вижда в тъмното, беше го забелязал.

А и начинът, по който говореше, кубчето, гъвкавостта й, неща, които сто на сто можеше да имат естествено обяснение… но като се добавяше как облиза кръвта му от пода, а и онова, от което настръхваше, щом си спомнеше:

Може ли да вляза? Кажи ми да вляза.

Нуждаеше се от покана, за да влезе в стаята му, в леглото му. И той я покани. Вампира. Съществото, което се храни с човешка кръв. Ели. На никого не можеше да разкаже за нея. Никой не би му повярвал. А и да му повярва някой, какво от това?

Оскар си представи тълпа хора с остри дървени колове в ръце. Минават през порталния свод в Блакеберг, мястото, където с Ели се бяха прегърнали. Сега се страхуваше от нея и не желаеше повече да я вижда, но и такова нещо не би могъл да допусне.

Четирийсет и пет минути след тръгването от Нортеле пристигнаха в Сьодешвик. Оскар дръпна въженцето и отпред при шофьора дрънна камбанка. Автобусът спря точно пред магазина и той се принуди да изчака някаква слизаща бабичка, която разпозна, но не знаеше името й.

Баща му го чакаше, кимна на бабичката и я поздрави с изхъмкване. Оскар слезе от автобуса, за миг застана неподвижно пред баща си. През изминалата седмица се бяха случили неща, които го караха да се чувства голям. Не пораснал, но по-голям. Обаче усещането му се изпари, щом се изправи пред баща си.

Според майката на Оскар татко му бил инфантилен. Незрял, безотговорен. Е, споменаваше и добрите му страни, но това не пропускаше никога. Че е незрял.

Обаче за Оскар баща му беше най-чудесният от възрастните и момчето се хвърли в прегръдката на големите му разперени ръце.