Покани ме да вляза
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Покани ме да вляза». Краткое содержание книги:
Хиляда иглички.
Сякаш някой завъртя кожата й в две посоки едновременно, болката обхвана цялата кожа.
Какво е това?
Дръпна си крака и обу чорапа. Отново го мръдна към светлината. По-добре. Само сто игли. Стана, за да тръгне за работа, пак седна.
Сигурно е някакъв… шок.
Когато вдигна щората, изпита неприятно чувство. Сякаш светлината бе тежка материя, която отблъскваше тялото й. Най-зле почувства очите си. Като че два пръста ги натиснаха с усилие да ги изтикат от очните ябълки. Още й смъдяха.
Потърка очи с длани, взе слънчевите си очила от шкафчето в банята и си ги сложи.
Преряза я глад, но само от мисълта за съдържанието на хладилника и бюфета загуби всякакво желание да закуси. Освен това нямаше време. Закъсняваше с близо три часа.
Излезе от апартамента, заключи вратата и слезе по стълбите колкото се може по-бързо. Чувстваше слабост. Може би не трябваше да ходи на работа. Както и да е. Оставаха само още четири часа работно време, а в събота тъкмо по това време започваха да прииждат клиентите.
Потънала в тези мисли, тя отвори вратата.
И пак тази светлина.
Очите я заболяха въпреки слънчевите очила, върху лицето и ръцете й се изля вряла вода. Изпищя. Прибра китки навътре в ръкавите на палтото, наведе лице към земята и забърза към магазина. Нямаше как да предпази тила и кожата под косата си и точно там гореше като огън. За щастие магазинът беше близо.
Щом влезе вътре, паренето и болката бързо отшумяха. Повечето от прозорците бяха закрити с рекламни пана и фолио, за да не се развалят стоките. Тя свали слънчевите очила. Очите все пак я понаболяваха, сигурно от слънчевата светлина, която се процеждаше между рекламите по прозорците. Прибра очилата в джоба си и тръгна към офиса.
Ленарт, управителят на магазина и неин началник, беше зает да попълва някакви книжа, но вдигна очи, когато тя влезе. Виргиния очакваше упрек, а той каза:
— Здравей, как си?
— Ами… добре.
— Не е ли по-разумно да си останеш вкъщи, да се посъвземеш?
— Не, мислех…
— Нямаше нужда. Лотен пое касата днес. Аз ти се обадих, но като не вдигна…
— А няма ли нищо друго за вършене?
— Провери при Берит на щанда за месо. И, Виргиния…
— Да?
— Ами много е неприятно случилото се. Не знам какво да кажа, но… съчувствам ти. Ако искаш да отсъстваш известно време, само кажи.
Виргиния не проумяваше. Ленарт не беше човек, дето гледа благосклонно на отпуските по болест и проявява разбиране към чуждите проблеми. Беше нещо съвсем неприсъщо за него да изразява лично съпричастие. Вероятно му изглеждаше съвсем окаяна с подутата си буза и лепенките.
— Благодаря — рече тя. — Ще го имам предвид. — И отиде на щанда за месо.
Мина покрай касите, за да поздрави Лотен. На нейната каса чакаха петима души и Виргиния се замисли дали да не отвори все пак още една. Но може би Ленарт изобщо не я искаше на каса в този вид.
Когато мина покрай огрелия от слънцето прозорец зад касите, онова чувство се върна. Лицето й пламна, очите я заболяха. Не както на пряката светлина на улицата, но неприятно. Не можеше да издържи тук.
Лотен я забеляза и й помаха между двама клиенти.
— Здравей, прочетох… Как си?
Виргиния завъртя китка: горе-долу.
Прочела?
Издърпа по един брой на „Свенска Дагбладет“ и „Дагнес Нюхетер“, отнесе ги на щанда за месо и прегледа набързо заглавията на първите страници. Там нямаше нищо. Чак пък да пишат за нея.
Щандът за месо се намираше в най-далечната част на магазина, до млечните продукти; разположението им беше стратегическо — хората трябваше да минат през целия магазин, за да стигнат до тях. Виргиния спря пред рафтовете с консерви. Втрисаше я от глад. Разгледа внимателно всички етикети.
Домати на кубчета, гъби, миди, риба тон, равиоли, биренки, грахова супа… нищо. От всичко й се гадеше.
Берит я видя и й помаха от щанда за месо. Веднага щом Виргиния отиде при нея, тя я прегърна и внимателно докосна лепенката на бузата й.
— Уф! Горката.
— Не, аз съм…
Добре?
Оттегли се в малкия склад зад щанда. Оставеше ли Берит да набере скорост, щеше да се заниже дълга тирада за човешкото страдание изобщо и злобата на днешното общество в частност.