Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

(Потреперва драматично.)

… Имаше много изоставени къщи — разбити, порутени или просто зарязани на произвола на съдбата от обитателите им. В подобни случаи старателно облепяхме с полицейски ленти прозорците и вратите. Ако после ги намерехме скъсани, значи вътре може би имаше зомбита. На няколко пъти имахме подобни случки. Чаках отвън с готово за стрелба оръжие. Понякога се чуваха викове, а друг път — изстрели… Или пък само стенания и боричкане, а после някой от отряда излизаше навън с окървавен нож и отрязана глава в ръце. И на мен самия ми се наложи да кръцна няколко. От време на време, докато всички от отряда бяха вътре, а аз стоях на пост отвън, долавях разни шумове — сякаш някой се прокрадва тихомълком или пълзи сред храсталака… Тогава моментално насочвах лъча на фенерчето си в тази посока, виках за помощ и стрелях.

Веднъж за малко да ме спипат. Прочиствахме една двуетажна къща — с четири спални и четири бани, но малко порутена, понеже един „Джип Либърти“ беше минал през панорамния прозорец и беше паркирал в дневната… Партньорката ми попита дали може да отскочи зад храстите, за да си „напудри носа“. И аз съм си виновен, понеже й позволих. Отвлякох се за момент, тъй като вниманието ми бе изцяло погълнато от ставащото вътре в къщата, и изобщо не забелязах какво се случва зад гърба ми. Количката ми изведнъж се разклати. Пробвах да се завъртя, но нещо бе заклинило дясното колело. Рязко се извих и обърнах фенерчето си назад. Беше от „пълзящите“ — зомбитата без крака. Ръмжеше и се мъчеше да ме докопа, катерейки се по колелото. Инвалидният стол ми спаси живота. Спечели ми няколко безценни секунди, през които да насоча карабината си към съществото и да го прострелям. Ако бях стоял на краката си, щеше да ме сграбчи за глезена и като нищо да ме ухапе. Оттогава насетне винаги бях нащрек по време на дежурство.