Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)
- Автор: Брукс Макс
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 978-619-152-020-6
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)». Краткое содержание книги:
Базирана върху подробни интервюта с оцелели в битките срещу живите мъртъвци, „Z-та световна война“ възкресява най-добрите традиции на американската журналистика, утвърждавайки се не само като развлекателна проза, но и като зловеща алегория.
„Z-та световна война“ се превърна още с излизането си в абсолютен феномен, а неизбежната екранизация с Брад Пит допълнително засили поп културния статус на този ярък и зашеметяващ бестселър.
И ето че изведнъж се превърнах в никой. Напълно безполезен кадър, категория F-6! Онзи свят, който познавахме, отиде по дяволите и всичките ми прехвалени таланти вече не ставаха за нищо. Когато узнах за АСУ, правителството все още се мъчеше да потули съществуването на синдрома… Лично аз успях да се осведомя благодарение на един мой познат от клиниката „Седарс-Синай“. И щом се сблъсках с новината, тутакси почувствах как нещо вътре в мен изщрака — както в момента, когато направих първия си късометражен филм във формат „супер осем“ и го показах на родителите си. Ето с какво мога да се занимавам! Ето срещу какво ще се боря!
И, както се казва, останалото е история…
(Смее се.) Бих искал да е така. Обърнах се директно към правителството. Оттам обаче ми казаха да си гледам работата.
Наистина ли? Никога не бих предположил, най-малкото на фона на режисьорската ви кариера…
Каква кариера? На тях им трябваха войници и фермери — стабилни, истински професии, нали се сещате? Беше като: „Съжалявам, пич, тая няма да я бъде, но я дай едно автографче тука!“ Аз обаче не се предавам лесно. Когато повярвам в способността си да направя нещо, думата „не“ просто не съществува. Обясних на представителите на „ДеСтРес“, че идеята ми няма да струва нито цент на чичо Сам. Натъртих, че ще използвам свое собствено оборудване, че сам ще сформирам екип… Единственото, което искам от тях, е да ме допуснат до военните.
— Позволете ми да покажа на хората как се опитвате да сложите край на заразата — не спирах да повтарям аз. — Позволете им да им вдъхна вяра и надежда!
Те обаче отново ми отказаха. Военните имали далеч по-важни задачи от това да „позират пред камерата“, както се изразиха.
Потърсихте ли по-висшестояща инстанция?
Къде? Пукнат кораб не ходеше до Хавай, а Синклер сновеше като хала нагоре-надолу по цялото западно крайбрежие. Всички, които теоретично можеха да ми помогнат, или бяха физически недостъпни, или бяха заети с „далеч по-важни“ въпроси.
Защо не се пробвахте да станете журналист на свободна практика и да получите прескарта от правителството?
Защото щеше да ми отнеме твърде много време. По-голямата част от масмедиите или бяха изхвърлени извън играта, или пък бяха федерализирани. Останалите нямаха друг избор, освен нонстоп да излъчват предавания на тема „обществена безопасност“, така че ако някой тепърва включи телевизора си, да знае какво да прави. Навсякъде цареше хаос. Все още нямахме нормални проходими пътища, а какво остава за работещ бюрократичен механизъм, който да ми позволи да получа статут на журналист! Съдейки по бъркотията, царяща в системата, това щеше да ми отнеме месеци, а всеки ден от АСУ умираха по стотина души. Спешно трябваше да предприема нещо. Взех една цифрова видеокамера, резервни батерийки и соларно зарядно устройство. Заедно с мен тръгна и най-големият ми син в качеството си на звукоинженер и „първи асистент“ Не се наложи да пътуваме твърде дълго. Непосредствено след границата на административния район Голям Лос Анджелис, в едно градче на име Клермонт, се намират пет колежа — „Помона“, „Питцър“, „Скрипс“, „Харви Мъд“ и „Клермонт Маккена“. И в самото начало на Голямата паника, когато всички се юрнаха да дирят спасение в планините, триста студенти решили да останат и да се барикадират, давайки отпор на заплахата. Бяха превърнали девическия колеж „Скрипс“ в някакво подобие на средновековен град-крепост. Бяха се запасили с провизии от другите кампуси и бяха превърнали в оръжия наличните селскостопански инструменти и учебните пушки от военната катедра. Дейността им бе забележителна — споделиха ми как със задружни усилия засадили градини, изкопали кладенци и укрепили съществуващата стена. Докато планините пламтяха, а в близките предградия бушуваше невиждано насилие, триста хлапета успешно се отбраняваха от десет хиляди зомбита! Десет хиляди зомбита, и то в продължение на четири месеца, докато „Вътрешната империя“83 най-накрая не се успокои. Имахме късмета да се озовем там към края на тези динамични събития — тъкмо навреме, за да видим как и последните живи мъртъвци бяха унищожени, а радостните студенти и войници се бяха строили под огромния, ушит на ръка флаг „Олд Глори“84, веещ се от камбанарията на Помона. Що за сюжет, а? Успях да запечатам деветдесет и шест часа суров материал. С радост бих записал и повече, ала времето не чакаше. Имахме по сто смъртни случая на ден, нали помните…
83
„Вътрешната империя“ на Калифорния беше една от последните земи, официално обявени за напълно безопасни. — Б.а.
84
Букв. „Стародавна слава“ (англ.) — едно от названията (редом със „Звезди и райета“) на официалното знаме на САЩ, водещо началото си от деветнайсети век. — Б.пр.