Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Както вече споменах, програмата за обществена безопасност се изразяваше най-вече в патрулиране из кварталите. Това бяха квазивоенни подразделения. Посещавахме лекции и учебни курсове. Имахме си командири и ясна субординация, но никой не отдаваше чест, не казваше „сър“ и така нататък. Въоръжавахме се с каквото имаше. Предимно с брадвички, бейзболни бухалки, лостове, щанги „кози крак“ и мачетета. „Лобо“-то още не беше измислено. Поне по трима души във всеки отряд трябваше да имат огнестрелни оръжия. Аз носех „AMT Лайтнинг“ — малка полуавтоматична карабина двайсет и втори калибър. Понеже откатът й не беше много силен, спокойно можех да стрелям, без да се налага да застопорявам колелата на стола си. Доста сносно оръжие, особено когато боеприпасите станаха стандартизирани…

Смените във всеки отряд се поемаха в зависимост от работния график на членовете му. Тогава още не бе въведена сериозната организация на „ДеСтРес“. Естествено, нощната смяна беше най-тегава. Бяхме забравили колко тъмни са нощите, когато няма улично осветление. Къщите също не светеха. Хората си лягаха рано, обикновено веднага щом се мръкне, ето защо, с изключение на няколко свещи тук-там и наличието на електрогенератор (те се отпускаха със специални разрешения, ако някой имаше да свърши важна работа в дома си) в прозорците цареше пълен мрак. Дори луната и звездите не се виждаха заради праха и замърсяванията в атмосферата. Патрулирахме с фенерчета — най-обикновени граждански модели, купени от магазина; по това време още се намираха батерийки. Покривахме ги с червен целофан, за да не възпрепятстваме нощното си зрение. Спирахме пред всяка къща, чукахме на вратата и питахме кой е дежурен и дали всичко и наред. Първите месеци се оказаха малко изнервящи заради програмите по преселение. От лагерите прииждаха толкова много хора, че всеки ден човек се сдобиваше с десетина нови съседи, а понякога — и съквартиранти!

Никога до този момент не си бях давал сметка в какво излишество бях живял в моето малко степфордско предградие. Наистина ли имах нужда от къща с разгъната площ двеста и осемдесет квадратни метра, с три спални, две бани, кухня, дневна, уютна стаичка и кабинет? В продължение на толкова години бях живял сам и ето че изведнъж ми натресоха цяло семейство от Алабама, при това шестчленно! Цъфнаха една сутрин на прага ми с писмо от Департамента по настаняването. В началото си доста изнервен, ала в интерес на истината доста бързо се свиква. И да ви кажа правичката, нямах нищо против Шанънови (така се казваха). Доста добре се погаждахме и някой от тях винаги дежуреше, докато спях. Това беше едно от наскоро въведените правила за новонастанените жители. Някой трябваше да бъде определен за нощен страж. Имахме списък с имената им и проверявахме да не би някой незаконно проникнал в къщата мародер или крадец да се престори на такъв. Преглеждахме документите им, сверявахме лицата им със снимките и ги питахме дали всичко е спокойно. Обикновено те ни отговаряха утвърдително — „да, всичко е окей“, — но понякога ни съобщаваха, че са чули някакъв подозрителен шум и се налагаше да изясняваме каква е работата. На втората година, когато потокът от бежанци попресъхна и вече всички добре се знаехме един друг, вече не се занимавахме с досадни бумащини като документи и списъци… Тогава положението вече бе далеч по-спокойно. През първата година обаче, докато реформата в полицията все още се извършваше, а зоните за сигурност не бяха напълно прочистени от заплахи…