Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)
- Автор: Брукс Макс
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 978-619-152-020-6
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)». Краткое содержание книги:
Базирана върху подробни интервюта с оцелели в битките срещу живите мъртъвци, „Z-та световна война“ възкресява най-добрите традиции на американската журналистика, утвърждавайки се не само като развлекателна проза, но и като зловеща алегория.
„Z-та световна война“ се превърна още с излизането си в абсолютен феномен, а неизбежната екранизация с Брад Пит допълнително засили поп културния статус на този ярък и зашеметяващ бестселър.
Продължете, ако обичате.
Добре. Ей затова не можехме да ги убедим по никакъв начин да престанат да се правят на нещо, което не са. Просто нямаше към кого да се обърнем. Тези хора се бяха превърнали в зомбита естествено, не и във физически смисъл, но от гледна точка на психиката разликата беше нулева. Дори на външен вид бяха трудни за различаване от истинските живи мъртъвци, понеже изглеждаха достатъчно мръсни, мърляви, окървавени и болни… По принцип зомбитата не вонят толкова силно, освен ако не са много накуп и не са инфектирани преди доста време. Как да ги различиш от куислингите, които имат гангрена примерно? Никак. Военните така и не ни дадоха специално обучени кучета, които да надушват истинските живи трупове… Ето защо се наложи да определяме кой какъв е на око.
Зомбитата например не мигат. Не знам защо. Може би използват всичките си сетива в еднаква степен, а мозъкът не разчита толкова силно на зрението… Или пък понеже нямат достатъчно количество течности в тялото си, за да ги прахосват за овлажняване на очите… Каквато и да е причината, фактът си е факт — живите трупове не мигат, за разлика от куислингите. Така ги идентифицирахме — отдалечавахме се на няколко крачки и чакахме в продължение на няколко секунди. А в тъмното беше още по-лесно — насочваш лъча на фенера си към лицето на обекта и следиш за реакцията му. Ако не мигне — стреляш.
А ако мигне?
Е, тогава заповедите гласяха да ги залавяме живи, стига да има такава възможност, и да ги убиваме само при неизбежна самоотбрана. Да ви кажа правичката, това ми се струваше пълно безумие както навремето, така и сега… Дадохме си зор обаче и успяхме да пленим двама куислинги… После ги предадохме на полицията или Националната гвардия, вече не се сещам точно… Нямам никаква представа какво се е случило с тях. Чувал съм разни слухове, че в затвора в Уола Уола, щата Вашингтон, държали стотици куислинги — грижели се за тях, хранели ги, обличали ги и даже ги лекували…
(Вдига поглед към тавана.)
На вас това не ви харесва…
Ей, не се опитвайте да ме манипулирате, защото няма да стане! Няма да чуете нищо скандално от мене. Ако толкова искате да разръчкате гнездото с осите — четете вестниците! Всяка година по някой адвокат, свещеник или политик се опитва отново да разпали огъня от оная страна, която му е по-удобна… Лично аз пет пари не давам за този проблем. Не изпитвам никакви чувства към куислингите и с ръка на сърцето ще ви кажа какво мисля — те останаха най-прецакани. Най-гадното в цялата работа е, че толкова зор си дадоха, а накрая изгубиха всичко.
Защо?
Защото ние може и да не ги различаваме от истинските зомбита, ама истинските зомбита веднага разбират кой е от техните и кой — не е. Помните ли началото на войната, когато всички се мъчеха да открият начин да обърнат живите мъртъвци един срещу друг? Всички онези „документални потвърждения“ за вътрешновидовото съперничество — свидетелства на очевидци и даже видеозаписи как един мъртвец напада друг… Идиоти. Това всъщност бяха зомбита, които нападаха куислинги. Знаете ли, че куислингите не крещят? Просто си лежат там на земята, без дори да се опитат да окажат съпротива, и се гърчат бавно като роботи, докато биват изяждани живи от онези твари, на които толкова искаха да заприличат.
(Нямам нужда снимка, за да разпозная Рой Елиът. Срещаме се на чашка кафе в реставрираната крепост на кея в Малибу. Хората наоколо също веднага го разпознават, но — за разлика от довоенните години — запазват почтителна дистанция.)
АСУ — това бе моят враг. „Асимптоматичният синдром на унинието“ или „Апокалиптичният синдром на ужаса“ — зависи какъв е човекът, с когото разговаряш, и кое от двете ще му е по-разбираемо… Както и да го наречем обаче, през първите месеци това нещо погуби повече хора от глада, болестите, насилието или живите мъртъвци. В началото никой не разбираше какво точно става. Тъкмо бяхме стабилизирали Скалистите планини и бяхме прочистили зоните за сигурност, обаче продължавахме да губим по стотина души на ден. Нямам предвид самоубийствата, макар че и те ни бяха предостатъчно… Не, ставаше въпрос за нещо съвсем различно. Някои имаха леки рани или напълно излечими болести, а други бяха в идеално здраве. Просто вечерта си лягаха да спят и на другата сутрин така и не се събуждаха. Проблемът бе психологически — човекът се обезверява, предава се и рухва; не иска да види утрешния ден, понеже знае, че той ще му донесе единствено нови и нови страдания. Загуба на вярата, на волята за живот… всяка война познава подобни случаи. Между другото, това се случва и в мирно време, само че не и в такива мащаби. Една от ключовите думи в случая е „безпомощност“ — или усещането за безпомощност. Добре познавам това чувство. През целия си съзнателен живот бях снимал филми. Наричаха ме гений; вундеркинд, който никога няма да се провали и никога няма да сгреши… макар че, в интерес на истината, нерядко съм се провалял и немалко грешки съм правил.