Възходът на Ордата [bg] [ЛП]
- Автор: Голдэн Кристи
- Серия: World of Warcraft(bg) #2
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Читанка
- Переводчик: Катина Цонева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Възходът на Ордата [bg] [ЛП]». Краткое содержание книги:
Една истинска история за магия, война и героизъм, базирана на най-продаваната и награждавана поредица компютърни игри на Blizzard Entertainment.
Дуротан размени мълчалив поглед с Драка. Само те двамата ли можеха да го видят? Останалите от клана Фростулф продължаваха напред, задминавайки вожда си. Дуротан с неохота потупа вълка си и потегли напред.
От близо крепостта не изглеждаше по-добре. Сега Дуротан можеше да види и другите сгради — казарми, силози, широки равни заграждения за тренировки, в които се помещаваха огромни оръжия, каквито досега не беше виждал. Те също изглеждаха мрачни, опасни и смъртоносни.
Официозни членове на клана Блекрок и други формално посрещнаха Дуротан и изпратиха орките Фростулф към една равна местност в западната част на комплекса, където да издигнат палатките си. Малко преди здрачаване Дуротан получи покана да докладва в двора на Цитаделата заедно с още няколко от хората му. Групата от двайсетина орки отиде до мястото и зачака.
Вождът на Фростулф първо чу барабаните в далечината и се напрегна. Изрично ги бяха инструктирали да не носят оръжия, а само да дойдат и да изчакат… не пишеше точно какво. Драка нервно погледна към него. Той не можеше да я успокои, защото самият той нямаше представа какво предстои.
Барабаните се приближаваха. Земята под краката на Дуротан започна да се тресе. Такова нещо беше обичайно, когато барабаните се движеха в кръг, но толкова отдалеч? Той чу разтревожено шушукане и разбра, че не е единственият, който се е притеснил.
Земята продължаваше да се тресе, а вибрациите се усилваха. Ездачите Блекрок се приближиха с тържествени изражения.
— Не се бойте, горди членове на Ордата! — извика един от тях. — Новите ни съюзници, доведени от великия Блекхенд, приближават! Приветствайте ги!
Имаше нещо познато в начина, по който се тресеше земята. Единственият друг път, когато Дуротан бе преживял такова нещо бе, когато бягаше от…
— Огри! — изкрещя някой.
И наистина, сега Дуротан ги видя. Десетки, огромни и целенасочени, те пристъпваха към събралата се група орки. Появиха се още ездачи на вълци от клана Блекрок, които крещяха и триумфално надуваха рогове. Тълпата подивяваше от радост, крещеше, танцуваше и подвикваше диво.
Това са новите съюзници? Дуротан не можеше да повярва. Още докато ги гледаше, без да може да намери думи, пред очите му се появи най-големият огър, когото някога беше виждал. Самият Блекхенд яздеше до него, грациозно и гордо, сякаш мамутът до него не го караше да изглежда като детска играчка.
— Ще смажем дренаите! — изрева Блекхенд и като че ли са чакали сигнал, огрите, маршируващи до него, нададоха вой:
— Мачкай! Мачкай! Мачкай!
За един ужасен, разтърсващ миг Дуротан отново се почувства като детето, което бягаше от едно такова чудовище. Той примигна и отново в съзнанието му изплува силното тяло на баща му, смазано и потрошено, кръвта му се стича по земята, а черепът му — раздробен от един-единствен удар на огърски боздуган.
Орките се бореха в съюз с чудовищни слабоумни същества, опитвайки се да унищожат интелигентна мирна раса. Светът бе полудял.
Велън потръпна. Помощникът му стоеше до него и му поднасяше топла, успокояваща напитка, но Пророка я отказа. Никаква напитка не можеше да го успокои сега. Вече не можеше да има никакво спокойствие.
Той скърбеше от новината за превземането на Телмор и загубата на скъпия си другар Ресталаан. Но беше особено мъчително да разбере как е започнала атаката. Велън беше забелязал нещо специално в младия Дуротан и след като попадна в ръцете на орките, той само затвърди вярата си във вожда на клана Фростулф. Но сега това…
Дуротан и Оргрим бяха единствените орки, видели как зеленият кристал защитава града. Единият от тях беше запомнил заклинанието, което сваля защитното прикритие на камъка. Шепа дренаи бяха успели да избягат и да дойдат тук, в Храма на Карабор. Раните им бяха излекувани, но нито Велън, нито някой друг можеше да им помогне да излекуват разбития си дух.
Но тепърва предстояха по-лоши новини. Бегълците не говореха за унищожителните им оръжия, състоящи се единствено от прости лъкове и стрели, секири, копия и чукове. С тихи, приглушени гласове те описваха зеленикавочерни мълнии, предизвикващи ужасна болка, за изтезания отвъд възможностите на някогашните шамани. Те разказваха за същества, издаващи нечленоразделни звуци и подскачащи в краката на онези, които владееха магия, основана върху страдание и мъка. Те разказваха за ман’ари.