![Пурпурно небе [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/3/8/purpurno-nebe-bg-download.jpg)
Пурпурно небе [bg]
- Автор: Розенберг Джоэл
- Серия: Пазители на скритите проходи #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пурпурно небе [bg]». Краткое содержание книги:
Върколак дебне в оживен град в Средния Запад. В непозната вселена на другия край на космически портал, древните богове се подготвят да се противопоставят на идването на Вречения войн.
Всички се стремят да се сдобият със седемте магически скъпоценни камъка.
Седем ключа към властта.
Седем повика за война.
— А ти не би ли постъпил по същия начин? Да не би благодарността ти за някоя услуга, направена в миналото, да е в състояние да замъгли преценката ти за настоящето?
Иън се усмихна, докато препасваше Убиеца на гиганти на кръста си.
— Сигурно.
Хоузи се засмя.
— Надявам се, че това беше шега, Иън.
— И аз.
Дариън дел Дариън и придружаващите го каити ги очакваха в самия край на кръглия площад, издаден над стръмния облачен склон отдолу.
Това би било съвършеното време и място да има един парашут. Един отскок до перилата и политаш надолу към мъглата, дърпаш кордата междувременно и започваш да се молиш да излезеш от облаците навреме, за да можеш да маневрираш, преди да си се размазал някъде по склона на планината.
Но пък Иън никога не се бе занимавал със скачане с парашут — не бе имал и никакво желание — а освен това не разполагаше с парашут.
Но пък това бе въпрос, над който можеше да се замисли.
От четиримата мъже, които ги очакваха — всички що един бяха мъже — само Бранден дел Бранден бе въоръжен. Да не би някъде по околните площади да се бяха притаили лъконосци в очакване на някое враждебно и застрашително движение от страна на Иън?
Или пък главният прислужник на Вечния Наследник бе толкова самоуверен, че бе сигурен, че Иън няма да изглупее дотолкова и да изтегли меча си в момент, когато подобно действие би му стоварило само беди на главата?
Може би така се чувстваше бикът, вкаран на арената — нещастникът срещу него е въоръжен единствено с една пелерина, нищо повече. Иън предпочиташе мъжете от Вечното светилище да са довели със себе си и група копиеносци.
Иън веднага позна Бранден дел Бранден и Дариън дел Дариън. Третия… мъж го позна единствено благодарение на вида му.
Беше висок към метър и осемдесет, покрит със силно прошарена козина от пръстите чак до главата, въпреки че плътните стърчащи косми не бяха покрили изцяло нито корема, нито едрия червен пенис, който надничаше изпод тъмната козина между краката му. Чедото носеше на себе си само три неща: кехлибарен амулет на златна верига, закачен на дебелия му врат, и два пръстена, които приличаха на брачни халки, и двете поставени на малкия пръст — съответно на дясната и на лявата ръка.
Ноктите на ръцете му бяха по-заострени и извити, отколкото е нормално при хората, но поне бяха изрязани. Наблюдаваше Иън с неприкрито презрение и омраза, което Иън искрено се надяваше, да е начин да прикрие страха на гадината.
Иън изпита непреодолимо желание да сграбчи. Убиеца на гиганти. Мечът можеше да ликвидира, който и да е от Чедата, независимо дали беше в човешки или вълчи облик.
— Името ми — започна Чедото, гласът му бе дълбоко ръмжене, — е Херолф. Аз съм водачът на Северната глутница от Множеството и ми се струва, че си разпространявал лъжи за мен и моя вид.
Значи така, жителите на Владенията ги бяха изправили един срещу друг. Не че това имаше някакво значение за Иън.
— Не съм изрекъл нито една лъжлива дума — отговори той и се усмихна широко. За един вълк оголването на зъбите бе равносилно на усмивка. — Не за пръв път твоите кутрета и вълчици са изпращани по петите на приятелите ми. — Наложи си да се усмихне още по-широко. — Дори знам къде са погребани някои от тях.
Ако очакваше Чедото да скочи и да се нахвърли върху него — а той наистина очакваше подобно нещо да се случи — бе истински изненадан. Херолф отпусна глава назад и се изсмя. Смехът му не беше никак приятен, но пък и никой не можеше да каже, че в Чедата имаше нещо приятно.
— Браво на теб — каза Херолф и подуши въздуха. — Въпреки че то си е напълно естествено да очакваш смелост от човек, който определено мирише на Вречения войн.
Очите на Бранден дел Бранден се стрелнаха от Херолф към Иън, а Дариън дел Дариън просто повдигна приличния си на скелет изпит пръст към устата.
— Моля те, госте наш почитаеми — започна той с приглушен глас, — би ли ми казал… как е възможно един от Чедата на Фенрис, толкова верен на Вечния Наследник, колкото си ти, да знае със сигурност какъв е мирисът на Вречения войн?
— Съществуват неща — отвърна Херолф със стържещия си глас, — които се знаят по рождение.
— Мирисът на глутницата може би — намеси се Хоузи и направи крачка напред. — Мирисът на прясна кръв, това със сигурност — продължи той. — Само че мирисът на една легенда? Позволи ми да се усъмня в думите ти. — Обърна се към Иън. — От друга страна, Иън, не забравяй кой е бащата на Фенрис.