![Чернооката блондинка [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/1/9/6/chernookata-blondinka-bg-download.jpg)
Чернооката блондинка [bg]
- Автор: Бэнвилл Джон
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-639-2
- Переводчик: Надежда Иванова Розова
- Жанр: Классические детективы
Электронная книга - «Чернооката блондинка [bg]». Краткое содержание книги:
„Реймънд Чандлър се усмихва някъде… Обикнах тази книга. Сякаш в стаята неочаквано влезе стар приятел, когото смятах за мъртъв.“ Стивън Кинг
„Първокласно криминале. Бенджамин Блeк се справя изумително добре в ролята на легендарния Марлоу.“ Ню Йорк Таймс
„Блек успява да улови не само гласа на Марлоу, но и неговата душа.“ Ентъртейнмънт Уикли
„Невъобразимо забавление… «Чернооката блондинка» може да мине за новооткрит ръкопис на Чандлър в някой прашен шкаф в Ла Хоя.“ Ню Йорк Таймс Бук Ривю
„Банвил в одеждите на Чандлър е неустоим. Трудно мога да си представя някой да допълни успешно Чандлър. Но Банвил определено успява.“ Ричард Форд
„Горещо лято, дъждовни капки по асфалта, жена с ярко червило, цигарена пепел и отчуждение, ретро автомобили, здравеняци, пистолети с къса цев, топящи се кубчета лед в чаша бърбън… Духът на Чандлър, съчетан с усета на Банвил за забавното.“ Уошингтън Поуст
Една особено ленива сутрин, когато и мухите сякаш се бяха измъчили, се обадих на Бърни Олс, за да го попитам как вървят нещата в така наречения от вестниците „случай клуб «Кахуила»“ — само за ден-два, колкото Харлан Потър им беше разрешил да проявят интерес. Той звучеше толкова апатично, колкото се чувствах аз. Гласът му звучеше дрезгаво, затова предположих, че е продължил да пуши, след като беше развял бялото знаме онази вечер във „Викторс“. Аз го бях подтикнал и сега се чувствах виновен.
— Няма следа от Канинг — осведоми ме той. — Бартлет още мълчи, защото не може да говори. Добре си го подредил, Марлоу, с тази твоя бърза ръка. Изглежда куршумът, който си вкарал в коляното му, пробил и някаква артерия. Не хранят големи надежди за него. А мексиканците още са неидентифицирани.
— Говори ли пак с приятелите си от граничния патрул в Тихуана? — попитах.
— За какво? Тези типове нищо не знаят, страшно са небрежни. Сигурно двамката са търсели нещо свое, с което твоето приятелче Питърсън е избягал, а после са допуснали грешката да се замесят с Канинг и с неговия така наречен иконом.
Замълча, за да се изкашля. Звучеше като стар седан „Наш“ със скапан карбуратор.
— Ами ти? — попита ме. — Още ли си във връзка със загадъчната личност, която те е наела да издириш Питърсън?
— От време на време. Още не ми е платено.
— Така ли? Пък какви неприятности преживя заради този клиент.
— Спокойно, Бърни, да не вземеш да се задавиш от състрадание.
Той се засмя тихо, което стана причина пак да се разкашля.
— Искай си парите — изграка той, когато пристъпът отмина. — Пиячката и цигарите няма да поевтинеят.
— Благодаря за съвета. Ще го имам предвид.
Той отново се засмя.
— До скоро, тъпако — каза. Чух как гърдите му свирят, докато затваряше.
Едва оставих слушалката на вилката, и телефонът звънна и ме стресна както обикновено. Реших, че е Бърни, който ми се обажда отново за още весели шеги. Ама не беше той.
— Марлоу? — тихо и предпазливо попита мъжки глас.
— Марлоу е не телефона.
— Филип Марлоу.
— Точно така.
— Частният детектив?
— Колко ще продължи този разпит, приятел? — попитах.
Мълчание.
— Обажда се Питърсън. Нико Питърсън.
На Юниън Стейшън беше натоварено време. Главният терминал приличаше на огромна кирпичена църква. Паркирах на Аламида Стрийт и се присъединих към забързаната тълпа пътници. Все едно се гмурваш в придошла буйна река, ако се изключи смесеният мирис на пот, хот-дог и влакове. Високоговорителите грачеха неразбираемо за всички. Носач, който премина пред мен, премачка крака ми със задното колело на количката си и дори не се извини.
Бях подранил и за да запълня времето, спрях до един щанд за вестници и си купих пакетче дъвки. Обикновено не дъвча дъвки, но не ми хрумваше какво друго да си купя — нагледал се бях на вестници. Продавачът на щанда беше дебел, с мазно от пот лице. Взаимно изразихме съчувствие заради жегата и той ми даде безплатно един „Кроникъл“, който аз от учтивост не отказах. Щом се скрих от погледа му, хвърлих вестника в кошчето.
Чувствах се превъзбуден като девойче, тръгнало на първия си концерт на Синатра.
Още отдалеч забелязах Питърсън през една пролука сред хората. Веднага го познах. Няма как да сбъркаш тънките мустачки, чупливата напомадена коса, твърде яркото синьо сако и светлите памучни панталони. Седеше на пейка пред таблото за заминаващите влакове, където ми беше казал, че ще ме чака. Изглеждаше адски уплашен. До него се мъдреше куфар, който той стискаше за дръжката, като че ли на куфара току са му пораснали крачета и ще офейка.
Поизчаках, борейки се с мощния прилив на изненада и объркване, който ме връхлетя като неочакван удар в слабините. Шокът се дължеше на факта, че познах куфара. Беше от свинска кожа, избеляла с времето, и с очукани детайли от златист метал. От доста време не го бях виждал, обаче нямаше как да го сбъркам.